Долорес Редондо - Дар за бурята

— Тук живее — обясни сервитьорката, забелязала, че птичето е привлякло вниманието ѝ. — Как ли не сме се опитвали да го изгоним, но явно тук му харесва, пък и при този висок таван е малко сложно да го достигнем. Има гнездо горе; казват, че е тук от две години, повече от мен. Когато няма много хора, слиза и кълве трохите по пода.

Амая се усмихна любезно на момичето, но не отговори, за да не започне разговора, който то очевидно искаше да завърже. Съсредоточи се отново върху врабчето. Умна птичка или пленник. Шибащият по стъклата дъжд отново прикова вниманието ѝ с хипнотичния начин, по който капките се превръщаха в лъскави ручейчета, плъзгащи се надолу бавно, като олио. Искаше ѝ се да мисли, да разсъждава за случая, за Йонан, за Джеймс, но мисълта ѝ се връщаше само към Маркина, към босите му нозе, към прозиращата под ризата кожа, към устните, усмивката и вечното му настояване да му донесе нещо повече. Амая въздъхна и реши да позвъни на Джеймс. Извади телефона си и изчисли часовата разлика; в Съединените щати щеше да е малко сред три сутринта, остави отчаяно апарата върху масата и затвори очи. Знаеше какво иска да направи, знаеше какво трябва да направи, знаеше го добре, идеално. Той определяше правилата и това не беше шега, а нещо много по-значимо. Той не би се задоволил с по-малко, а тя се разкъсваше от колебания. Остави на масата недокоснатото кафе и няколко монети и отново излезе под дъжда.

Цялото ѝ тяло се тресеше. Усещаше как нарастващото напрежение стяга мускулатурата на гърба ѝ и се стрелка по нервите като електричество, което се събира във връхчетата на пръстите ѝ, предизвиквайки странното чувство, че те всеки миг ще се разчупят под ноктите ѝ, за да изпуснат навън напиращата енергия. Стомахът — свит, устата — суха, а тясното пространство в колата ѝ се стори недостатъчно за дробовете. Паркира пред къщата, блокирайки изхода, и извървя обратно каменната пътека, усещайки как ѝ призлява от всяка крачка, докато пагубните удари на сърцето ѝ отекваха във вътрешното ѝ ухо. Позвъни на вратата с някаква смесица от решителност и разкаяние и зачака със затаен дъх, опитвайки се да потисне тревожността, която заплашваше да я обсеби напълно. Като ѝ отвори, той беше още бос, а косата му бе изсъхнала разрошена и падаше върху челото. Не каза нищо, остана така, прав, усмихвайки се по онзи тайнствен начин, загледан в очите ѝ. Тя също не продума, но протегна премръзналата си ръка и докосна с вкочанени пръсти устата му, усещайки я мека и топла, сякаш ъгълчето на устните му се бе превърнало в нейна цел, в нейна съдба, в единственото място, където бе възможно да отиде. Той задържа дланта ѝ в шепите си, като че ли се боеше да не изгуби тази връзка, и я дръпна навътре, после бутна вратата, която се хлопна зад гърба ѝ. Застанала пред него, с пръсти върху устните му, Амая изчака две секунди, опитвайки се да извика в съзнанието си поне две смислени думи, но разбра, че вече не е в състояние да каже каквото и да било, че трябва да даде път на друг глас, на езика, който като безродник никога не бе съумявала да сподели с никого. Отдели пръсти от устата му и се огледа в очите му, които ѝ отвърнаха със същия поглед, със същия страх, със същия световъртеж. Тя пристъпи смело напред, за да се залепи за кожата му, за да се слее с гърдите му, а той я прегърна, разтреперан, със затворени очи.

Вдигна глава, погледна го и разбра, че би могла да го обича…

Освободи се от влажното палто, хвана го за ръката и го поведе към спалнята. Светлината, която се процеждаше през тясната пролука, едва очертаваше границите на тежките мебели. Амая вдигна щората и в стаята нахлу млечното сияние на облачното небе. Застанал до леглото, той я гледаше с онова изражение, което я подлудяваше, но не се усмихваше. Тя също. Лицето ѝ отразяваше безпокойството, предизвикано от убеждението, че стои пред равен. Пристъпи още по-близо до него и го погледна, обладана от безкрайната тъга, която се надигаше в гърдите ѝ и ги затискаше с нова тревога. Ръцете ѝ, станали непохватни от нерви и от свенливото усещане, че се разпознава в него, го докоснаха с ясното съзнание, че ако е там, то е, защото за пръв път в живота си е в състояние наистина да се разсъблече, да се отърве от дрехите и от срама на житейския си товар, и докато го правеше, тя се виждаше отразена в него като в огледало. Разбра, че никога преди не бе пожелавала никого, че никога не бе изпитвала стремежа към нечия плът, слюнка, пот, семе, че никога не бе изпитвала агонията на тялото, на кожата, на езика и пола. Разбра, че никога преди не бе жадувала за костите, косата, зъбите на някой мъж. Заоблените му рамене, коравите бедра, които я обхващаха, съвършената извивка на гърба му, меката и леко дълга коса, за която го хвана, за да го насочи към гърдите си, към таза. Друг мъж преди него не бе имало. В този ден тя се раждаше за желанието и научаваше нов език, жив, богат и новаторски, за който внезапно откриваше, че умее да говори, чувствайки как устата ѝ се стреми да го овладее за миг, та после да онемее и да му отстъпи думата, усещаше как силните му ръце притискат плътта ѝ, как обхваща бедрата ѝ и стремително прониква в нея, как решително я тласка към ръба между напътствието и заповедта, как мощните му мишци я поемат, когато тя мина отгоре му, за да го има отново в себе си. Почувства огъня, който се изля вътре в нея в забавен и желан до полуда екстаз, писък на милиони оголени нервни окончания. И последвалата тишина, в която телата се отпускат в премала, съзнанието тлее изтощено, гладът е приспан, утолен временно, може би за съвсем кратко.