Долорес Редондо - Дар за бурята

— Госпожо инспектор, дано не съм ви събудил.

— Не се притеснявайте — прекъсна го тя.

— Имаме новини. Резултатите от балистичните анализи. Според следите по двата куршума, извадени при аутопсията, пистолетът, с който е стреляно, е същият, с който е бил убит портиерът на една дискотека в Мадрид преди шест години. Пистолет, свързан с източните мафии, открит на местопрестъплението и по-късно изчезнал от склада за веществени доказателства в едно от мадридските съдилища.

— От съдилището? Как е възможно?

— Имало някакъв лек, неуспешен опит за пожар, при който пожарникарите са унищожили или повредили част от доказателствата, а след разчистването се установило, че някои неща липсват. Освен това ви предупреждавам, че не е изключено хората от Вътрешния да ни повикат за повторен разпит.

Амая изпръхтя вместо отговор.

— Ще дойдете ли днес в управлението?

Тя погледна към вратата на спалнята.

— Не, освен ако нямате нужда от мен. Официално съм в отпуск.

Той не отговори.

— Ириарте… това с пистолета нищо не означава, разследването още не е приключило.

— Разбира се.

Амая се върна в спалнята и пипнешком събра дрехите си, докато очите ѝ привикваха отново към тъмнината и започваха да различават линията на раменете и гърба на спящия на леглото мъж. Спря, удивена от напористите фантазии, които само при вида на тялото му избликваха в съзнанието ѝ.

Пусна дрехите на пода и отново се плъзна до него.

Искаше да говори лично с Клемос. Не ѝ харесваше насоката, в която тръгваше случаят, разбираше, че резултатът от тестовете е такъв, какъвто беше, но не ѝ се щеше заради нехайство да се загърбват и други линии на разследването. Реши да мине през къщи, за да се преоблече. С радост установи, че пощенската кутия не е задръстена от рекламната напаст, и тръгна нагоре по стълбите, обмисляйки разговора си с инспектор Клемос. На минаване покрай хола зърна картите, които бе окачила предишния ден на етажерката, долови лекото бръмчене на вентилатора на компютъра и изведнъж се сети, че не го бе изгасила. Включи екрана и почна да затваря страниците, от които бе извадила картите, докато пред очите ѝ остана само десктопът, на който мигаше малко синьо пликче, знак за получена поща. Това беше стар имейл адрес, който си бе отворила и никога не използваше, тъй като официалните си писма получаваше на служебния в управлението или на личния в gmail , който обикновено проверяваше от мобилния си телефон.

Кликна върху иконата и това, което видя на екрана, я вцепени: съобщение от Йонан Ечайде.

Беше изумена, никога не бе получавала писма от Йонан, нито от друг колега на този адрес; с изключение на Джеймс, сестрите ѝ и две-три състудентки, едва ли още някой знаеше за съществуването на този акаунт. Но това, което окончателно я срази, бе, че ако се съдеше по датата, съобщението бе изпратено преди два дни, следобед, в часа на погребението, когато Йонан Ечайде вече бе мъртъв от двайсет и четири часа и дори кремиран. Разтреперена, Амая отвори съобщението, но то, вместо да разсее съмненията ѝ, я хвърли в още по-голямо недоумение, ако това изобщо беше възможно.

Йонан Ечайде желае да сподели с вас този файл.

Тип: документи и снимки

Заглавие:*****************

Това съобщение ви дава достъп до прикачените файлове след въвеждане на парола.

Имаше две прозорчета за попълване: имейл адрес и парола.

В продължение на няколко секунди тя гледаше мигащия на екрана курсор с препускащо сърце, пресъхнала уста и лек тремор, който от върха на опрения върху мишката показалец започваше да обхваща цялото ѝ тяло. Стана и отиде замаяна до кухнята, извади от хладилника бутилка ледена вода и отпи една глътка, подпряна на вратата, преди да се върне в хола. Курсорът продължаваше да мига настоятелно. Препрочете няколко пъти краткото съобщение, сякаш при новото четене имаше вероятност да забележи нещо пропуснато преди. И отново погледна курсора върху квадратчето „имейл адрес“, което като че ли неотстъпно изискваше отговор.

Натрака: amaiasalazariturzaeta@gmail.com

Премести курсора на квадратчето „парола“.

Думите на Марк ясно отекнаха в главата ѝ. „Дар“ и личния му номер.

Амая написа „дар“ и спря… кой номер? Извади джиесема си и намери в указателя телефона на Йонан, като почти едновременно отхвърляше тази възможност — не можеше да е нещо толкова очевидно. Натрака поредица от нули, докато курсорът ѝ показа, че е достигнала границата. Значи, четири цифри, десет хиляди възможни комбинации, само че той бе казал: личния му номер. Отново извади джиесема си.