Долорес Редондо - Дар за бурята

— Тази сутрин близките на младши инспектор Ечайде ме помолиха да придружа хората от фирмата за травматични почиствания до апартамента. Малко преди да започнат работата си, отворих прозореца и това парцалче излетя оттам. Проверих, не съвпада с нито една друга тъкан в къщата, поне на пръв поглед — каза тя и му подаде плика.

— Трябваше да се обадите на криминолозите.

— Я оставете тези приказки, ако не бях там, чистачите щяха да го унищожат, а то може да се окаже улика. Взех го, спазвайки процедурата.

— Направихте ли снимки — запита той недоволно.

— Да, току-що ви ги пратих.

Клемос пое плика и изръмжа:

— Благодаря. Едва ли ще помогне с нещо.

Амая се обърна към изхода, без да си прави труда да му отговаря.

Излезе от сградата и още преди да е напуснала двора на управлението, се обади от колата си на доктор Такченко.

— Докторе, още ли сте в Памплона?

— Да, но не задълго, току-що свърших беседата си. По обед тръгвам за Уеска.

— Дали ще е възможно да се видим? Имам нещо за вас.

— Намирам се в едно кафене на улица… — Чу я как удължава изречението, докато види адреса. — „Монастерио де Ираче“. Искате ли да дойдете тук?

— След десет минути съм при вас.

Срещата беше кратка. Доктор Такченко възнамеряваше да се прибере и да обядва вкъщи с мъжа си, така че остана само колкото да изпият по едно кафе. Амая съжали, че не си е дала сметка, че улицата е прекалено близо до съда, поради което изисканото кафене беше пълно с адвокати и съдии.

На излизане Такченко я попита:

— Госпожо инспектор, познавате ли тази жена? Забелязах, че през цялото време не отделяше очи от вас.

Амая се обърна и засече бързия поглед на Инма Еранс, която пиеше кафе на бара с две други жени. Заведението беше в непосредствена близост до съда. Прокле случайността.

Доктор Такченко харесваше немското си возило. Съпругът ѝ често се подиграваше на маниакалното ѝ внимание към мерките за безопасност и в интерес на истината, при избора на тази кола водещи се бяха оказали не луксозната ѝ външност, а системите за сигурност, които я правеха един от най-надеждните автомобили на пътя. Такченко предпочиташе да се движи по магистрала, а най-неприятно ѝ беше да шофира из центъра, и то на непознат град. На излизане от кафенето с поверения ѝ от инспектор Саласар плик, тя бе казала, че веднага ще тръгне за Уеска, а ето че вече петнайсет минути кръжеше из центъра на Памплона, търсейки по стария начин адреса, който безполезният навигатор явно не можеше да открие. Избягвайки един автобус на градския транспорт, който едва не я смачка, и правейки се, че не чува клаксона на някакъв изнервен таксиджия, тя най-сетне спря пред една агенция за спешни пратки, включи аварийните светлини и бързо влезе вътре. Напъха плика, който Амая ѝ беше дала в друг и го подаде на мъжа на средна възраст зад тезгяха.

— Изпратете го възможно най-бързо на този адрес.

После се качи на германската си кола и продължи пътя си.

Амая прекара останалата част от следобеда в обстойно преглеждане на папките, включени в съобщението на Йонан. Специално внимание обърна на тази за Инма Еранс. Проучи щателно снимките ѝ с Йоланда Беруета. На една от тях почти се виждаше как лицето на Йоланда лъщи от пот. Амая се запита какво ли я свързва с Инма Еранс. Не изглеждаха приятелки; на всички снимки се виждаше, че Йоланда е тази, която говори, а Еранс я слуша търпеливо. Самата Йоланда ѝ бе споменала, че е обърнала земята наопаки, че навсякаде е търсила помощ, нищо чудно, след като бе научила, че Еранс е личен помощник на съдия, да се е свързала с нея, за да я запознае с историята си. Трябваше да провери. Телефонът иззвъня. Беше той.

— Искам да те видя.

Щом се отдели от екрана, Амая усети очите си уморени и първите признаци за главоболие. Въпреки това се усмихна, преди да отговори.

— Аз също.

— Ами ела.

— Ще ми сготвиш ли пак?

— Ще ти сготвя, ако това искаш.

— Искам и това — отвърна тя, докато изключваше компютъра.

Тъкмо паркираше пред дома на Маркина, когато се обади Ириарте.

— Госпожо инспектор, добре е да дойдете в Елисондо. Инес Балярена и дъщеря ѝ отишли днес да посетят гроба на малката и веднага забелязали, че нещо не е наред. Всички цветя от погребението били натрупани безразборно, като че ли някой бил ровил в тях; повикали гробаря, който пък се обади на нас — по всичко изглежда, че гробницата е била разбита. Аз тръгвам натам…

Позвъни на Маркина в момента, в който той вече отваряше бутилка вино. След като изслуша обяснението на Амая защо не може да дойде и че не знае колко ще се забави, съдията затвори и веднага набра друг номер. Лицето му бе потъмняло.