Долорес Редондо - Зовът на костите

- Не, разбира се, не говори глупости - отвърна мъжът й, докато вземаше детето от ръцете й и го слагаше да легне. Покри го до кръста с едно одеялце и отново погледна жена си. - Ти липсваш и на мен, Амая.

Очите им се срещнаха и за две секунди бе готова да се хвърли в обятията му за онази прегръдка, която с времето се бе превърнала в безспорен белег на техния съюз, на грижата им един към друг. Прегръдка, в която винаги намираше убежище и разбиране. Но това беше само за две секунди. Обзе я отчаяние. Беше уморена, гладна, идваше от аутопсия... За бога! Тя тичаше напред-назад из целия град и едва имаше време да зърне сина си, а Джеймс се сещаше само да каже, че му липсвала! А тя какво да каже? Не помнеше откога не бе имал и пет минути за себе си. Намрази го за тази негова поза на жертвен агнец с насълзени очи. Не, това не помагаше, не помагаше изобщо. Излезе от стаята, чувствайки се едновременно ядосана и несправедлива. Джеймс беше душица, добър баща и най-разбраният съпруг, който една жена можеше да си представи, но беше мъж и дори след милион светлинни години нямаше да разбере как се чувства тя и това я изваждаше от кожата й.

Влезе в кухнята със съзнанието, че той е зад гърба й, но избягваше да го погледне, и започна да си прави кафе с мляко.

- Обядвала ли си? Нека ти приготвя нещо - каза той и тръгна към хладилника.

- Не, Джеймс, няма нужда - каза тя, седна с кафето си в единия край на масата и му направи знак и той да седне. - Слушай, Джеймс, имам неотложна среща със съдията, натоварен със случая, който разследвам в момента. Може да ме приеме само късно тази вечер, когато ще разполагам и с доклада за аутопсията. Много е важно...

Той кимна с разбиране.

- Можем да се качим утре в Елисондо.

- Не, искам да съм там сутринта и ще се наложи да станем прекалено рано, затова си помислих, че е най-добре ти да заминеш пръв с Ибай, за да се настаните спокойно у леля. Аз ще го накърмя, преди да тръгнете, и ще пристигна за следващото хранене.

Джеймс прехапа горната си устна, жест, който тя добре познаваше и знаеше, че го прави, когато е раздразнен.

- Амая, исках да поговорим за това...

Тя го погледа мълчаливо.

- Мисля, че робуването на точен график за удължаване на кърмаческия период... - личеше, че търси подходящите думи - не е много съвместимо с твоята работа. Може би е време да се замислиш сериозно дали да не престанеш да го кърмиш и да преминем окончателно на шише.

Амая погледна мъжа си с надеждата да успее да изрази всичко, което бушуваше в нея. Тя се опитваше, опитваше се с всички сили, искаше на всяка цена да се справи, да се справи, и то добре заради Ибай, но най-вече заради самата нея, заради момиченцето, което някога беше, заради дъщерята на лошата майка. Искаше да бъде добра майка, имаше нужда да бъде добра майка, трябваше да бъде такава, иначе щеше да е лоша майка, лоша като майка си. А ето че сега се питаше колко от своята майка носи в себе си. Дали това отчаяние не беше знак, че нещо не върви както трябва? Къде беше щастието, обещавано в книгите за млади майки? Къде бе идеалът за реализация, който трябваше да усеща една майка? Защо изпитваше само умора и чувство за провал?

Но вместо всичко това каза:

- Когато се запознахме, аз вече бях на тази работа, Джеймс, ти знаеше, че съм и че винаги ще бъда полицай, и го прие. Ако си смятал, че заради работата няма да мога да бъда добра съпруга или добра майка, тогава да беше мислил. - Тя стана, остави чашата в умивалника и минавайки покрай него, добави: - Макар че нали знаеш, това е брак, не доживотна присъда, ако не ти харесва... - И излезе от кухнята.

На лицето на Джеймс се изписа недоумение от тези думи.

- За бога, Амая! Каква е тази мелодрама - каза той и тръгна след нея по коридора.

Тя се обърна с показалец на устните.

- Ще събудиш Ибай. - И се пъхна в банята, оставяйки Джеймс посред коридора да клати невярващо глава.

Не успя да заспи и прекара следващите два часа, въртейки се в леглото, в напразни опити да се отпусне достатъчно, за да си почине поне малко, заслушана в шума на телевизора, който Джеймс гледаше в дневната.

Знаеше, че се държи като харпия, знаеше, че е несправедлива към Джеймс, но не можеше да преодолее чувството, че по някакъв начин си го е заслужил, задето не проявява повече... повече какво? Разбиране? Обич? Не беше съвсем наясно какво иска от него, само дето вътрешно се чувстваше зле и по някакъв начин очакваше той да не опростява толкова нещата, да е в състояние да я утешава, да я окуражава, но най-вече да я разбира. Душата си би дала, за да я разбере, защото беше убедена, че така трябва да бъде. Протегна ръка към празната част от леглото, привлече към себе си възглавницата му и зарови в нея лице, търсейки миризмата на Джеймс. Защо вършеше всичко наопаки? Прииска й се да отиде при него... да му каже... да му каже... не знаеше точно какво, може би, че съжалява.