Майкъл Енис - Злата воля на Фортуна

Той се облегна назад в огромния си позлатен стол и ме изгледа изпитателно. Зениците му бяха черни и празни като дупките, издълбани на лицето на мраморен бюст. Той леко наклони глава и впечатляващият му заострен нос на хищник посочи към обратния път.

Не се наложи да ме носят много далеч — само два ъгъла по-нататък. След като влязохме в апартаментите на дядо ти, разбрах точно дори коя от тези украсени с великолепни фрески стаи ще стане свидетел на изпитанието ми. Наричана Залата на светиите, тя беше почти без обзавеждане — имаше само няколко стола и бюфета. В центъра й бяха поставени мангал, инкрустирана масичка и едно-единствено кресло, тапицирано с аленочервено кадифе, избродирано с малки златни бикове — символът на семейството ти.

Скоро след като ме привързаха за този трон, се появи първият ми посетител — отговорникът за артилерията на дядо ти, Лоренцо Бехайм — авторът на трактатите за черна магия и процедури за призоваване на Сатаната. Бехайм носеше дървена кутия като тези, които лекарите мъкнат навсякъде. Остави този предмет на масата до мен и го отвори, за да мога да се възхитя на инструменти, които наистина приличаха на тези за изследване на утробата и изваждане на нежелаещо да излезе бебе — щипци, куки, колчета и плоски клещи. Премести мангала по-близо, несъмнено за да му е по-удобно да нагрява тези уреди, и ноздрите ми се изпълниха с вонята на горящи въглени.

Бехайм довърши приготовленията си и излезе.

Но не останах напълно сама. Горната част на стените около мен беше украсена с масивни позлатени арки, а художникът Пинтуричо бе запълнил всеки един от оформените като полумесеци прозорци с разкази за светци и бе претворил житията им в поредица от екстравагантни церемонии с множество зрители. Моето кресло бе разположено така, че да гледам към люнета срещу прозореца, на който с прекрасни паунови оттенъци бе изобразен огромен „Диспут на света Екатерина Александрийска“.

Този изглед ми даде възможност да си припомня някои от копелетата на дядо ти. Разбираш ли, Пинтуричо използва какви ли не хора от двора на дядо ти като модели за героите от този разказ, макар че през кратките няколко години, изминали от завършването й, времето и Фортуна бяха променили толкова много у тях. В центъра на тази пищна картина се намираше света Екатерина, която представяше аргументите си в защита на християнската вяра пред император Максимин и неговия съд от учени. Света Екатерина беше съвършено копие на леля ти Лукреция, сегашната дукеса на Ферара. Косата й падаше на светлозлатисти вълни, нацупените й устни бяха алени като череша, а небесносиният й поглед — прикован в една мечта. Този портрет беше по-истински от живота, защото по времето, когато я познавах, Лукреция, ако някой я хванеше умислена, веднага показваше съвършените си зъби — усмивка, предназначена да отклони вниманието на събеседника й от отчаяната надежда в очите й.

В най-ужасните ми страхове, скъпи мой, ти си опознал изражението на Лукреция; но ако е така, може би си запазил в паметта си отразения в несъвършено огледало образ на майка си. Защото в онези години, в които общувах със семейството ти, често казваха, че толкова приличам на мадона Лукреция, сякаш съм й по-голяма сестра. Никога не съм мислила, че е така — носът на леля ти беше по-малък, челото — не толкова широко, а очите — по-светли. Но сега може би и аз изпитвам същата тъжна надежда като Лукреция.

Не по-малко истински от Лукреция бяха двете фигури в двете противоположни страни на сцената. Дядо ти искаше най-обичаният му син, Хуан, дукът на Гандия, да бъде модел за император Максимин; очите на Пинтуричо обаче не бяха така замъглени от чувства и вместо това той реши да даде на този всемогъщ суверен лицето на друг незаконен син, Чезаре Борджия. По времето на рисуването на картината Чезаре беше на двайсет години, все още кардинал на Светата римска църква и все още отличаващ се с деликатната красота на сестра си Лукреция. Пинтуричо обаче му бе придал особен поглед — тъмнозелените му очи се взираха надолу и надалеч, приковани в нещо, което не можеше да се побере в картината, сякаш Чезаре надничаше в царство, което дори художникът не можеше да си представи.

Срещу Чезаре, на другия край на стената, Пинтуричо бе поставил Хуан в образа на турски султан — в костюм, какъвто този любим син наистина често носеше в живота, с огромен ленен тюрбан на главата и пелерина и свободни панталони, украсени с безброй ориенталски шарки. Хуан беше по-мургав от брат си и сестра си — Чезаре и Лукреция са с доста светла кожа — и на този портрет погледът му е хищен — гневен и все пак внимателен поглед на сокол. Ако в живота Хуан някога е изглеждал така, то е било поза.