Майкъл Енис - Злата воля на Фортуна

— Ще срежем гърлото на момчето като на ноемврийско прасе.

Исках да кажа: „Не вярвам, че този, който ви е изпратил, ще ви позволи да убиете внука му.“ Но ако тези мъже наистина ги бе изпратил дядо ти, значи бе проявил голяма хитрост, защото толкова приличаха на обикновени крадци, та не можех да съм сигурна, че не са. Затова бях принудена да отговоря:

— Ще ви покажа къде са нещата ми.

Вторият мъж мина зад мен и стовари дървеното блокче за запушване на уста върху лицето ми; цяло чудо бе, че не ми изби зъбите. Стегна кожената връв зад главата ми толкова силно, че усетих възела като дебелия край на нож, забит в черепа ми. Дървото изсмука цялата влага от езика ми; можех само да наблюдавам как третият мъж запушва устата на Камила. Никога няма да забравя израза в очите й в мига, преди да я повали на сламеника.

Едноокият понечи да излезе от къщата заедно с теб. Притисна те към гърдите си, но ти не спираше да риташ и да се мяташ. И тогава той попита:

— Искаш ли да убия майка ти?

Макар че все още нямаше пет години, ти беше достатъчно умен веднага да спреш да се съпротивляваш. А освен това тогава вече можеше да видиш тялото на скъпия стар Обадая, проснато пред вратата ни. Ризата му бе напоена с кръв, червена като кардиналска шапка. Беше умрял, опитвайки се да ни предупреди.

Аз хукнах към вратата — предпочитах да умра, докато се опитвам да те върна обратно, отколкото да споделя съдбата на обичната ни Камила. Никой не ме блъсна обратно в стаята: вторият мъж ме сграбчи за косата и ме повлече покрай теб и съучастника си, като ме сръгваше в ребрата с ножа си всеки път, щом спирах от умора. Ятото пилета, които спяха на балкона на съседната къща, закъткаха и закрякаха, когато минахме под тях.

Пътят до резиденцията на дядо ти не ни отне много време, макар че я заобиколихме и влязохме през задната врата. Докато минавахме през лабиринтите от градини, базиликата и палацото [7] Palazzo — дворец (ит.). — Бел. прев. надвиснаха над нас като планини. Лампи блещукаха зад десетки прозорци. Само след секунди се озовахме във вътрешността на тази огромна сграда. Покрай нас препускаха зърнати за миг позлатени мебели и нови фрески, яркоцветните шарки на гоблените и ориенталските килими летяха към мен като конфети на карнавал. Цялата сграда миришеше на удоволствие: тлеещи кадилници, прясна портокалова и розова вода, печени меса, мускус, восъчни свещи и разлято в чаши вино.

Бяхме изминали половината път, когато още двама мъже с монашески качулки те взеха от едноокия ти похитител. Не можах да ти кажа нищо за сбогом, само издавах ужасни приглушени звуци, които едва не ме задавиха, докато накрая си помислих, че Бог ще се смили и ще ме прибере. Но от всички домове в този грешен свят нашият непорочен Бог най-малко присъства в сградата, в която ти и аз току-що бяхме станали пленници.

Пред очите ми избухна светлина от отворена врата, ярка като светлината на фойерверки. Изригна смях, нахвърли ми се безжалостно като убийците на Цезар в мига на влизането му в сената. Стаята, в която ме изблъскаха, беше голямата Sala Reale и почти целият под се бе превърнал в гора от месингови стойки за лампи. В сцена, която нашият Данте не би си и помислил да съчини, около две дузини жени пълзяха на четири крака като прасета, ровещи за жълъди. Откритите им гърди се люлееха, голите им бели задни части трепереха. Някои бяха седнали с прибрани към тялото крака в опит да измъкнат наградите — кестени, — разпилени по турските килими. В съответствие с правилата на дома нямаха право да използват нито ръцете, нито устата си… та дори и пръстите на краката си.

Церемониалмайсторът на чудноватата церемония от тази вечер беше дядо ти Родриго Борджия, макар че останалата част от християнския свят го нарича il papa: папа Александър VI. Негово светейшество седеше на високия дървен подиум зад маса, застлана със златен плат. Върху нея бяха подредени съдове във вид на съвещаващи се миниатюрни богове и богини от злато и сребро. Посипаните със сребриста захар десерти във формата на елени, делфини, еднорози и лъвове пълзяха сред малките божества като захвърлен зад борда екипаж на някакъв сладкарски Ноев ковчег.

Докато ме влачеха към господаря на дома, мъжете на масата ме гледаха с очи, зачервени от дима. Нито един от тях не носеше жакет — всички се бяха разсъблекли по ризи и панталони. Всички тези плешиви или украсени с тонзура глави блестяха. Бялата копринена риза на дядо ти беше толкова мокра, че се бе превърнала в млечнобяла кожица, полепнала по огромния му гръден кош и увисналите му старчески гърди. Черепът му блестеше като месингова купа, чийто ръб представляваше венец от посивяващи по края кестеняви кичури, които падаха над ушите му. Не го бях виждала от пет години, но ми се стори, че цялото това време е било само илюзия.