Майкъл Енис - Злата воля на Фортуна

Николо Макиавели— официалните титли на Макиавели през 1502 година са втори канцлер на Република Флоренция (второстепенна служебна позиция) и секретар на Съвета на десетте. Макар и най-високопоставеният флорентински дипломат в двора на дук Валентино, Макиавели не е упълномощен да води директни преговори и е смятан само за говорител на правителството си. По това време е на трийсет и три години и ще напише „Принцът“ чак след като изминат още единайсет (1513).

Микелото (Микеле де Кореля) — най-близкият довереник на Валентино.

Паоло Орсини— издънка на едно от най-могъщите и безмилостни семейства в Италия, Орсини става водач на кондотиерите, които първо работят за Валентино, а после, през 1502 година, започват да заговорничат срещу него.

Томазо (Томазо ди Джовани Масини) — студент по алхимия и други окултни изкуства, който често използва псевдонима Зороастър, Томазо става част от антуража на Леонардо по време на продължителния му престой (1482–1499) в двора на Лудовико Сфорца в Милано.

Валентино (Чезаре Борджия) — дук на Романя и капитан-генерал на армиите на Светата римска църква. Удостоен с титлата дук Дьо Валантиноа от френския крал през 1498 година (сделка, която осигурява на Луи ХII желания развод), надареният незаконороден син на папа Александър е известен като дук Валентино или — съкращение, което показва, че е познат на цяла Европа — просто като Валентино.

Вителоцо Вители— един от най-опитните кондотиери в цяла Италия и изобретател на нова технология — артилерията, — Вителоцо на практика полага основите на съвременната пехота. Той е най-способният сред генералите на Валентино, преди да оглави заговора срещу него.

Този разказ е изграден изцяло въз основа на истински събития.

Всички главни герои са исторически фигури и всички те са направили точно това, което документите от архивите ни казват, че са направили, точно на мястото и точно по времето, когато са го извършили… Това, което историята не ни казва, е как и защо са го направили.

И това е свързано с една история…

До месир Франческо Гуичардини,

генерал-лейтенант, държавник и историк

9 януари 1527 година…

Великолепни, изпращам Ви този огромен куп страници, за да Ви представя по-точен доклад за последните седмици на 1502 година, когато кондотиерите яростно плетяха заговори срещу дук Валентино и баща му папа Александър VI. Както знаете, бях личен свидетел на тези събития и това ме вдъхнови да напиша малкия си памфлет „Принцът“: това, което не знаете, е, че през онзи период се случиха значително повече неща, отколкото съм споделял с когото и да било. Затова Ви изпращам това дълго „признание“ с надеждата, че няма да ме съдите — или да се опитате да напишете своята собствена история, — преди да сте прочели докрай тези страници. Само тогава ще започнете да проумявате ужасяващата природа на тайната, която преднамерено зарових, ако мога така да се изразя, между редовете на „Принцът“.

Ще видите, че разказът е разделен на четири части. Всички те, освен една, са писани от собствената ми ръка. Изключението е разказът преди моя, написан преди двайсет и четири години от дама, която познавах като Дамиата. Само за две седмици тази учена жена записа всички подробности от множество разговори и случки, за които съм сигурен, че ще Ви заинтересуват. Направи го не само за да си осигури щит срещу обвиненията, повдигнати срещу нея, а също така и като последно писмо до своето момче, Джовани, макар че смяташе да направи така, че той да го получи едва когато стане млад мъж, достатъчно зрял, за да разбере и и истината, и лъжите.

Скъпи мой Франческо, трябва да Ви напомня, че Фортуна постига най-жестоките си цели, като разчита на нашата доброволна слепота, докато крачим по криволичещите й сенчести пътеки. Когато прочетете тези страници, ще се удивите колко умно Съдбата ни е повела по опасната пътека към вратата на Дявола. И ще видите колко слепи останахме дори докато се взирахме право в лицето на злото.

Ваш

Николо Макиавели

Автор на истории, комедии и трагедии

Рим и Имала: 19 ноември — 8 декември 1502

Мой прескъпи Джовани,

Живеехме в две стаи в Трастевере. Този римски квартал се намира на брега на Тибър, от страната, срещуположна на стария хълм Капитолия. На същия бряг се намират Ватиканът и замъкът „Сант Анджело“. Скупчен около църквата „Санта Мария“, Трастевере беше село сам по себе си — лабиринт от кръчми, странноприемници, работилници за щавене на кожи и боядисване на платове и полусрутени къщи, които навярно са били стари още по времето, когато Тит Флавий се е завърнал триумфално след завладяването на Юдея; много от живеещите там евреи твърдяха, че са потомци на пленниците. Но нашите съседи идваха откъде ли не: Севиля, Корсика, Бургундия, Ломбардия и дори Арабия. Това беше село, в което нямаше различни, следователно никой не биеше на очи.