Майкъл Енис - Злата воля на Фортуна

Сред множеството суверенни държави в Италия нито една не се намира в по-непосредствена заплаха от младата Република Флоренция. Флорентинците са вложили целия си творчески гений в културата и търговията и са почти безразлични към отбраната си, дори когато най-способният сред всички кондотиери, Вителоцо Вители, им обявява лична вендета, чийто casus belli [1] Повод за обявяване на война (лат.). — Бел. прев. e екзекуцията на брат му за държавна измяна през 1499 година… Дук Валентино осъзнава, че той и Флоренция имат общ враг, и предлага на флорентинците споразумение за взаимна защита..

Ръководителите на Флоренция, прочути с колебливостта и нерешителността си, нямат желание да обвържат съдбата си с тази на Борджия: те отказват да изпратят упълномощен посланик при Валентино в укрепения град Имола в сърцето на Романя. Вместо това изпращат един от младшите канцлери, на когото не възлагат пълномощия за преговори, а го натоварват със задачата да забави все по-нетърпеливия дук със сладкодумни обещания и находчиви думи. Флорентинският пратеник пристига в Имола на 6 октомври 1502 година и по-късно ще превърне събитията от следващите три месеца в ядро на една от творбите, възвестяваща началото на западната мисъл: „Принцът“ на Николо Макиавели.

Папа Александър VI (Родриго Борджия) — най-материалистичният и продажен папа в историята, Родриго Борджия купува папския престол през 1492 година и обещава дела и завоевания, достойни за Александър Велики. Като папа Александър се заема да осъществи амбициите си: разширява светската власт на Църквата под егидата на сина си Чезаре (вж. Валентино), най-надареното от седемте му признати незаконородени деца.

Агапито да Амелия— довереният секретар на Валентино и негов официален говорител.

Антонио Бенивиени— виден флорентински лекар, документирал множеството си изследвания на трупове в колекция от трудове: De abditis nonnulis as mirandis morburum et sanationum causis („Скритите причини за болестите“), смятана за основополагащия труд в работата на научната патология.

Хуан Борджия, дук на Гандия (покойник) — убийството на любимия син на папа Александър на 14 юни 1497 година е най-прочутото престъпление на Ренесанса — и през есента на 1502 година си остава все така неразкрито.

Камила— прислужница и компаньонка на куртизанката Дамиата.

Дамиата— културна, много желана римска куртизанка от класата, позната като cortigiana onesta, или „честна куртизанка“ — израз, който в обикновени разговори често пъти е тълкуван като „честна курва“. Връзката й с дука на Гандия и предполагаемата й роля в убийството му са запазени в историческите документи. „Дамиата“ обаче почти със сигурност е псевдоним.

Оливерото да Фермо— сирак, обучен във воинската професия от Вителоцо Вители, Оливерото става господар на града Фермо, след като брутално узурпира мястото на чичо си. Отначало служи на Валентино като кондотиер (наемен генерал), а след това играе жизненоважна роля в заговора срещу него.

Джакомо (Джан Джакомо Гароти) — прислужник, чирак и компаньон на Леонардо да Винчи. Осиновен от Леонардо на десет години, през 1502 година Джакомо е на двайсет и една-две години. Прякорът му Salai означава „дяволче“.

Джовани— малкият син на Дамиата, роден през 1498 година.

Франческо Гуичардини— близкият приятел и често пъти кореспондент, към когото Макиавели адресира разказа си. По времето, когато Макиавели пише повествованието си (1527 година), той е генерал-лейтенант на армиите на папа Климент VII. По-късно Гуичардини ще стане пионер на съвременния подход към историята като автор на класическия труд „История на Италия“.

Леонардо да Винчи— официално назначен за инженер-архитект на дук Валентино, през 1502 година Леонардо е на петдесет години. Начертаната от него през същата година карта на Имола е смятана за една от най-революционните му творби — първата карта, при чието изработване се използват точни мерки и магнитен компас, изпреварила с векове създаването на съвременната картография. В момента се намира в колекцията на Кралската библиотека в замъка Уиндзор.

Рамиро да Лорка— дългогодишен служител на семейство Борджия, Рамиро си спечелва и уважение, и лоша слава като суровия военен губернатор на Романя, преди през есента на 1502 година да му възложат задължения, за които не се изисква толкова тънък политически усет.