Майкъл Енис - Злата воля на Фортуна

Нашите стаи се намираха на приземния етаж на старинна тухлена къща на тясна кална уличка, с магазинчета и други къщи, скупчени от двете й страни. Балконите и галериите им бяха надвиснали толкова ниско над нас, че сякаш постоянно беше нощ, дори по пладне. Държах книгите и старинните си камеи скрити — не исках да излагам на показ нищо, което може да изкуши някой крадец… или да разкрие коя бях някога. Но веднъж годишно варосвахме стените и винаги метяхме пода, а освен това ти никога не си спал на сламеник, а винаги на хубави, пълни с памук дюшеци. Не е имало ден, в който да нямаме цветя в стаята или прясна растителна храна на малката си маса, а към зеленчуците ни да е липсвало месо.

Вечер, преди ти да заспиш, а аз да изляза, ти четях Петрарка или ти разказвах истории. Точно това направихме и през последната си нощ заедно — 19 ноември, anno Domini [2] След Христа (лат.). — Бел. прев. 1502. Показах ти този бронзов медальон с изображение на Нерон Клавдий Цезар, за когото ти разказвах истории от Тацит, които бях чела, когато бях почти дете. Когато чу за престъпленията му, ти изгледа синьор [3] Господин (ит.). — Бел. прев. Нерон много сурово, размаха пръстче към лика му и му рече:

— Дори и императорите нямат разрез… разрез…

— Дори и императорите нямат разрез? — попитах и това те накара да се намръщиш като германски банкер, затова добавих: — Мисля, че думата, която търсиш, е разрешение.

— Si [4] Да (ит.). — Бел. прев. , мамо, разрешение. Дори и императорите нямат разрешение да са толкова зли! — Сладкото ти гласче на щурче беше толкова сериозно. — Затова ще накажем синьор Нерон. Ще си легне без десерт! Ще дадем бадема му със захар на Ермес.

Спомняш ли си Ермес, моя вечна любов? Той беше нашето любимо куче тенериф и те обожаваше така, както и ти него. Когато произнесе името му, той раздвижи меката си задница и облиза сладката ти ръчичка с розовото си езиче.

Камила седеше на леглото с нас и кърпеше полата си. Тя беше моята най-скъпа приятелка и вярна служителка, която те извеждаше на пиацата [5] Площад (ит.). — Бел. прев. пред „Санта Мария“ всеки ден, когато аз не можех, и спеше до теб всяка нощ, когато мракът ми позволяваше да се занимавам с работата си. Твоята zia [6] Леля (ит.). — Бел. прев. Камила не ти беше истинска леля, но ми беше сестра във всичко друго освен по кръв и разчитах на нея, ако някой ден не се върна у дома, да те опази и да се грижи за теб, докато станеш мъж. Тънка като бреза и по-висока от мен, нашата сладка Камила имаше бледо сериозно лице, на което очите и устните й изпъкваха като тъмни петна, и това й придаваше вид на красив призрак, макар че бе силна като турски борец. Беше родена в Неапол и природата й бе дала коса с гарвановочерен цвят, в какъвто сега аз боядисвам моята.

Мога да опиша всяка подробност от тази малка стаичка в Трастевере, мой мили и обожаван сине, но никога не бих могла да опиша любовта, която те обгръщаше там. А сега не се боя от нищо така, както от това, че ще ни раздели океан от време, който не могат да прекосят никакви думи.

Може би единственото, което ще си спомниш за мен, е, че не дойдох да те взема.

До нас, над една шумна кръчма, живееше стар евреин, Обадая. Той беше великолепен — толкова нисък, че едва можеше да погледне през ключалката, обичаше да обсъжда трудовете на Флавий Йосиф и често ми уреждаше да купувам антики от негови познати търговци и cavatori — иманяри. Затова, когато чух хлопането по старата ни дървена врата, не се изненадах да видя Обадая, макар че се учудих колко бърза. Обикновено лицето му приличаше на прекрасна рисунка върху стар пергамент, всички линии грижливо нанесени с червеникавокафяво мастило. Но когато сведох поглед към него и го видях как наднича покрай вратата ни, този пожълтял пергамент сякаш избеля.

Тримата мъже нахлуха в къщата ни още преди горкият Обадая да се свлече на земята; погрижиха се да видим сабята и малките им ками. Ти обаче не се уплаши, нито пък Ермес, който хукна към тях, като те изпревари, и започна да лае като пищяща жена, докато мъжът със сабята не го перна с оръжието си. Скъпото ни куче отлетя към стената и се блъсна в нея като вързоп с вълна. Миг по-късно ти се блъсна в краката на мъжа и той веднага затисна устата ти с ръка и насочи върха на острието си към коремчето ти. Нападателите бяха влезли, без да промълвят нито дума, но сега този мъж, който имаше само едно зрящо око — другото приличаше на сварено яйце, — каза с недодялан неаполитански акцент: