Брайан Хейг - Врагове по неволя

Както и да е, възмездието наближаваше. След по-малко от двайсет и четири часа старши сержант Имелда Пепърфийлд щеше да слезе от самолета и да влезе в града като победител. А когато видеше Катрин и екипа й… Само при мисълта за това ми потекоха лигите. Ставаше дума за същата онази Имелда Пепърфийлд, която можеше да троши тухли с очите си, мънички като мъниста. Щеше да ги накара да й лъскат ботушите и да молят за пощада. По дяволите, може би дори щеше да ги накара да станат хетеросексуални.

Веднага грабнах телефона и позвъних в Пентагона. Отвърна ми някакъв леденостуден глас:

— Кабинетът на генерал Клапър.

— Обажда се майор Дръмънд — рекох. — Мога ли да говоря с генерал Клапър, моля?

— Изчакайте един момент — каза неприветливият глас.

Въртях палци почти пет минути, преди да чуя топлото и дружелюбно:

— Шон! Шон, как си?

Беше прекалено топло и дружелюбно. Хитър ход, но и аз не съм вчерашен.

— Защо ми причинихте това? — изстенах колкото можех по-жалостно, тъй като основната цел на това обаждане беше да стоваря върху плещите на Клапър толкова много вина, че да е готов да направи всичко за мен, за да я изкупи.

— Не бях аз, Шон. Изискаха те. Поименно.

— Имате ли представа в какво ме замесихте? Аз съм един от петимата адвокати от защитата. Да можехте да видите останалите!

Той се изхили.

— Виждал съм снимки на Карлсън. Не изглежда чак толкова зле.

— Не се заблуждавайте от външния й вид. Всъщност трябва да я хвърлят в езерото при крокодилите, но крокодилите ще избягат.

Той се засмя отново. Беше смях от типа „Не ме занимавай с проблемите си, моите ми стигат“.

— Виж, Шон, и бездруго трябваше да пратя на това дело някои от добрите си юристи. Някой корав, който може да издържи на свирепо напрежение. И когато тя поиска това да си ти, желанието й се оказа напълно смислено.

Сега пък ми сервира театралния етюд „удави го в комплименти“. Днес Клалър не ми спестяваше нито едно оръжие от арсенала си.

— Вижте какво, господин генерал, вярно е, че едва сега навлизам в делото, но веднага се вижда, че е заредено с динамит. Този следобед Спиърс игра степ върху задника ми, а и вече ми се наложи да си пробивам път през две бурни демонстрации.

— Повярвай ми, знам каква е ситуацията там. Тук е почти същото.

— Защо? — попитах, тъй като от три седмици не бях разгръщал вестник и поради това нямах и най-бегла представа за какво говори.

— Републиканците се опитват да прокарат в Конгреса закон, който да сложи край на политиката „Не се пита, не се казва“. Според тях случаят с Уайтхол, Моран и Джаксън е доказателство, че тази политика е безплодна. Познай кой ги е помолил да внесат законопроекта.

— Кой?

— Южнокорейският посланик. При това публично. Прозвуча приблизително така: „Изхвърлете хомосексуалистите от армията си, иначе ще изхвърлим войските ви от Корея.“

— Смятате ли, че възнамеряват да го сторят?

— Убедени сме. Прегледай статиите във вестниците и списанията от последните няколко седмици. Като се осветлиш, обади ми се отново.

Това беше много учтив начин да ме разкара, само че още не си бях свършил работата.

— Аз… имам нужда от една услуга.

— Услуга ли? — попита той.

Каза го с доста неуверен тон, вместо да рече: „Господи, Шон, след като аз те набутах в тези лайна, естествено, ще ти дам всичко, което пожелаеш.“ Още тогава трябваше да се усетя, че съм нагазил в подвижни пясъци.

— Искам старши сержант Имелда Пепърфийлд веднага да долети тук. И да доведе помощнички, които да си избере сама.

Последва доста дълга пауза. Дълга, противна пауза.

— Боя се, че това не е много добра идея — каза Клапър накрая.

— Защо? — попитах глуповато.

— Не бива да се военизира екипът на защитата. Уайтхол специално си избра цивилни адвокати и това, честно казано, се оказа изненадващо удобно. Схващаш ли какво имам предвид?

И още как. Армията с огромна радост се беше отървала от неприятното задължение да защитава Уайтхол. И при победа, и при загуба, и при равен резултат нямаше да има хепиенд, затова определено беше за предпочитане някакви щури левичари да пледират за него. Не се налагаше човек да рови надълбоко, за да разбере и посланието, което ми се внушаваше: стой по-надалеч, скрит зад полата на Карлсън.

Затова излъгах:

— Вижте, господин генерал, в случая аз съм просто куриер. Карлсън ми нареди да ви предам това искане. Каза да ви съобщя, че ако не изпратите Пепърфийлд тук, тя ще повика приятелчетата си от пресата и ще обяви, че се опитвате да възпрепятствате защитата й.