Брайан Хейг - Врагове по неволя

Можех да възразя, че Имелда преувеличава, но нямаше да бъде съвсем вярно. Или пък можех да се опитам да й кажа, че вината е на Катрин — което си беше точно така, повярвайте ми, — само че Имелда Пепърфийлд беше от старата гвардия в армията. А в старата гвардия има само два цвята, черен и бял, и всеки опит да намериш прикритие някъде по средата може да се окаже с фатален изход.

Затова всичко, което казах, беше:

— Добре, ще се заема с това.

— Само така — отвърна тя и изхвърча от стаята.

Очевидно беше в отвратително настроение, може би защото беше прекарала цялата нощ в телефонни разговори, за да установи истинската самоличност на Мелбърн. А може би и просто така. Човек трябва добре да познава Имелда, за да разбере настроенията й.

Измих се и слязох да закуся. Когато се върнах в стаята си, намерих един плик, пъхнат под вратата. Отворих го.

Вътре с дребни букви беше написано, че следва да се явя в кабинета на генерал Спиърс в осем нула нула. Този път „осем нула нула“ бе подчертано поне десет пъти с дебел флумастер, все едно искаха да ми кажат: „Не закъснявай отново, Дръмънд!“

Вече беше седем, затова убих следващите трийсет минути в лъскане на обувките, сресване и педантично гладене на всеки квадратен сантиметър от униформата си. Макар че това всъщност не е съвсем вярно; трябваше да го направя, ако бях сериозен и амбициозен офицер. Вместо това аз изгледах по-голямата част от някаква безумно тъпа неделна комедия, преди да поема към офиса на голямата клечка.

Същият полковник седеше зад писалището си, само че този път той беше цивилен, а аз — в униформа, защото беше неделя сутрин.

Тъй като добре си спомнях последната ни среща, аз отривисто му отдадох чест. Бях просто невероятен. Ръката ми остави димна следа във въздуха. И най-болният и претенциозен сержант по строева подготовка щеше да припадне от удоволствие, ако ме бе видял.

— Майор Дръмънд се явява по заповед, сър!

Изрекох думите ясно и високо, защото просто си знаех, че с това ще го впечатля допълнително. Толкова е лесно човек да угоди на възпитаниците на „Уест Пойнт“.

Той поклати глава и така се намръщи, че всички лалета в околността повяхнаха.

— Дръмънд, ти си юрист, нали?

— Тъй вярно, сър. Адвокат към Военния съд, сър! — изревах и добавих: — Ура!

В тази ранна неделна утрин бях самото олицетворение на милитаризма.

— Тогава би трябвало да знаеш, че когато се намираш в сграда, не бива да отдаваш чест на старши офицер, който не е униформен.

Ръката ми още беше залепена за челото и аз изведнъж започнах да се чеша над дясното око, където изобщо не ме сърбеше. Полковникът с леден тон ми нареди да отида до вратата на генерала и да почукам два пъти. Дори ме изпита, за да провери дали съм схванал, че трябва да почукам два пъти — неведнъж, не трикратно, а два пъти. Беше истински сладур. И се разбирахме страхотно.

След като почуках два пъти — не един път, нито пък три, — Спиърс вдигна глава от някакви книжа. Измарширувах до писалището му и забелязах, че и той беше облечен цивилно в тази великолепна неделна сутрин. Вече запознат с военния етикет, само кимнах учтиво.

— Добро утро, господин генерал.

Той бутна настрани материалите, които четеше, изправи се и заобиколи бюрото си.

— Заповядай, седни — каза и посочи ъгъла с няколко канапета до вратата.

Настанихме се бързо един срещу друг, той кръстоса крака и ме погледна изпитателно. След малко попита:

— Как върви?

— Добре, господин генерал — излъгах. — Не би могло да бъде по-добре.

Той ме възнагради с любезна усмивка.

— Чака ни дълга седмица. Утре пристига съдията. Самолети, натоварени с пълчища журналисти, вече започнаха да кацат. В сряда в Корея ще има повече репортери, отколкото войници.

— Това е голямото шоу — рекох, което очевидно беше ненужна забележка, но той не възрази.

— Някога водил ли си такова дело, Дръмънд?

— Като това ли? Съвсем не, сър.

— Нямаш ли чувството, че напрежението те смазва?

— Като велосипедна гума, монтирана на двайсеттонен камион.

Той се засмя.

— А как се чувства клиентът ти?

— Можеше да бъде и по-зле, господин генерал. Не много, но можеше да е и по-зле.

— Корейските затвори не са за хора със слаби нерви — кимна той. — Но иначе местните не са лоши, нали знаеш? Корейците имам предвид. Това е третото ми назначение тук. Пристигнах в Корея като току-що произведен лейтенант в началото на шейсетте години. А към края на осемдесетте командвах бригада, пак тук. Онова, което корейците постигнаха, е чудо. Истинско чудо. Те са невероятен народ.