Брайан Хейг - Врагове по неволя

— И така, кой е той?

— Не беше никак трудно да го установя.

— Така ли?

— Момчето си има пръстови отпечатъци, нали? Отпечатъците могат да се проверят, нали?

— Разбира се — отвърнах. — И ти си го направила?

— Разбира се, че го направих. Човекът е в кома, какво му е трудното? Влизаш в стаята му и му намацваш пръстите с мастило. Изобщо не забеляза. Единственото трудно нещо беше да намеря приятел при военните следователи, който да ги провери после.

— И кой е човекът, който се представя като Кийт Мерит? — попитах отново, като продължавах да играя нейната игра.

Естествено, знаех каква е целта. Беше стар сержантски номер — да ме преведе през всички стъпки от работата си, за да се убедя колко е умна и находчива и колко много връзки е трябвало да използва. По такъв начин става невъзможно да ми хрумнат някакви тъпи идеи, например че повече нямам нужда от нея или нещо подобно.

— Казва се Фредерик Мелбърн — отвърна тя.

— Аха.

— Като в „Мелбърн и съдружници“.

— Доколкото разбирам, това не е някаква брокерска фирма.

— Правилно разбираш — ледено отвърна тя. — Това е частна детективска агенция, базирана в Александрия, щата Вирджиния.

— Значи е частно ченге?

Тя повдигна брадичка и носът й посочи към лицето ми.

— Е, сигурно не е портиерът на фирмата.

Хрумна ми, че може би ме подритва така неприятно, защото още ми беше сърдита за отношението ми към хомосексуалистите. Много съм схватлив, няма що.

— И има ли си лиценз? — попитах.

— Разбира се, че си има лиценз — отвърна тя, извади лист хартия и зачете от него. — Номер AL223-987, издаден от щата Вирджиния през 1995 година.

— Значи е истински.

— При това е служил в армията. Бил е лейтенант от военната полиция. Завършил е държавния университет на щата Пенсилвания, изкарал три години във Форт Бенинг, напуснал и влязъл в частния бизнес. Сигурно е наясно с хватките.

— Имелда, ти ме впечатляваш с работата си — казах с най-благата си усмивка.

С всички сили се опитвах да отстраня дребното недоразумение, възникнало помежду ни. Пък и този номер с благата усмивка прави чудеса за Еди Голдън, нали така? Защо да не подейства и при мен?

— Не съм свършила — отвърна мрачно тя, като упорито не забелязваше чара ми. — Мелбърн е пристигнал тук преди мис Карлсън. Две седмици по-рано.

— Интересно. Знаем ли какво е търсел?

— Разбира се, че знаем — обяви тя, сякаш й бях задал най-глупавия въпрос на света. — Някои приятели казват, че разпитвал къде се забавляват гейовете и разни подобни.

— Значи или е дошъл да се позабавлява, или се е опитвал да се инфилтрира в местното гей общество.

— Не казах ли и аз същото?

— И защо ще го прави?

Тя изсумтя.

— Да не искаш да ида да го питам? Той е в кома. Няма как да ми отговори.

Искаше ми се да й кажа: „Видя ли, Имелда, нещата стоят точно така, както ти казах. Онази кучка Катрин прецаква както мен, така и теб, ъъъ, и двама ни.“ Това исках да й кажа. Тя обаче напрегнато барабанеше с пръсти по бедрото си, затова се въздържах.

— Според мен — казах вместо това — от Организацията на военнослужещите хомосексуалисти са наели Мелбърн и са му дали имената на някои местни хора, за да може да дойде тук и да се инфилтрира сред гейовете. Катрин го е използвала, за да направи дискретни проучвания за Ли, Моран и Джаксън.

— Може и така да е — отвърна уклончиво Имелда.

— И мисля, че Мелбърн е открил нещо или поне е надушил.

— Може би — каза тя и сви рамене.

— И кой го е хвърлил върху бронята на онази кола? Хомосексуалистите, които са побеснели, защото е разследвал връзките им? Или пък някоя фанатична антигей група, която е решила да даде пример за назидание? Или някой друг?

Имелда продължаваше да барабани по крака си. От изражението й ставаше ясно, че не получавам пълно съдействие. Това започваше да ме разсейва.

— Имаш ли да ми кажеш още нещо? — попитах.

Тя свали очилата на носа си — недвусмислен знак, все едно боен кораб сваля капаците от оръдията и вдига знамената, готов за битка.

— Сигурен ли си, че искаш да го чуеш?

Изобщо не бях сигурен, но аз бях повдигнал въпроса, затова отговорих:

— Разбира се.

— Мисля, че някой трябва да ви напляска по задниците — теб и мис Карлсън. Това мисля.

— А?

— Трябва да се засрамите. Да си играете игрички, докато вашият човек е изправен пред палача. Как би се почувствал на негово място? Как би се почувствал, ако виждаш, че двамата адвокати, които би трябвало да ти спасят задника, непрекъснато си забиват ножове в гърба?