Брайан Хейг - Врагове по неволя

Ето защо съвсем естествено бе да заключа, че Катрин Карлсън е лесбийка. При това не си мислете, че прибързвам и от едното тесногръдие вадя подобно заключение само въз основа на каузата, която така яростно защитаваше. Работата е там, че в Джорджтаун нито веднъж не я бях виждал с гадже. А когато става дума за момиче с нейната ангелска красота и странен целомъдрен сексапил, момчетата обсъждат такива неща. И знаете ли? Не само аз, но и никой друг не я беше виждал да излиза с момчета. Заслужава си човек да се замисли, нали? Все пак има момчета, на които изобщо не им пречи дали едно момиче дразни с интелекта си — а както вече знаете, Катрин адски дразни с интелекта си, — стига да изглежда добре и да им пуска.

Карлсън изглеждаше не просто добре, а направо страхотно, но в юридическия факултет не се намери и един млад мъж, който да се ухили самодоволно и да се изфука, че му е пуснала. Винаги бе заобиколена от момичета, при това повечето от тях ми се виждаха мъжкарани.

Хвърлих дрехите си на леглото и влязох в банята за тъй дълго отлагания душ. След това се обръснах, препасах хавлията около кръста си и легнах. Бях адски изморен и все още не бях излязъл напълно от летаргичния, забавен ритъм на живота на Бермудите. Затворих очи и тъкмо се унасях, когато телефонът иззвъня.

— Ало — измърморих, изръмжах или каквото там.

— Атила, свикала съм съвещание на защитата след десет минути. Искам те тук. Не закъснявай.

И ми затвори. Не каза къде е свикала съвещанието. Нито къде е отседнала. Нито кой друг ще присъства. Идеше ми да я удуша.

Обадих се на рецепцията и попитах дали е наела стая в „Драгън Хил Лодж“. Извадих късмет, беше в същия хотел, само два етажа по-надолу. Нахлузих ежедневната си униформа, набързо завързах ботушите и се озовах пред стая номер 430 точно навреме.

Почуках, вратата се отвори и една амазонка ме изгледа отвисоко. Съвсем буквално. Гледаше ме от горе на долу. Беше висока най-малко метър и деветдесет, кльощава дама с продълговато тясно лице, огромен нос като на папагал и пшеничено руса щръкнала коса. Беше облечена в рокля на цветя, която висеше до кокалестите й колене, но едва ли имаше дреха, в която да изглежда женствена.

Изгледах я от долу на горе. И как иначе? Висок съм само метър и осемдесет, а тя бе застанала прекалено близо, сякаш искаше да подчертае превъзходството си. Едва не изпищях от страх, но нали съм си печен, сдържах се.

— Кой сте вие? — попита тя безцеремонно.

— Дръмънд. Шон. Майор. И трите. Явявам се по заповед — отвърнах с най-тарикатския си тон.

Когато съм изплашен до смърт, обикновено действам така — заплашително до степен, в която предизвиквам отвращение.

Тя се обърна и извика:

— Катрин, чакаш ли някакво говедо в униформа?

— Прилича ли на тъп неандерталец? — извика Катрин отвътре.

— Аха — изгрухтя амазонката.

— Значи е Дръмънд. Пусни го.

Амазонката отстъпи назад и аз предпазливо я заобиколих. В стаята имаше още двама души, освен Катрин и амазонката. Мъж и момиче.

Мъжът бе невероятен красавец. Беше с няколко години по-млад от мен, с руса коса и морскосини очи, перфектни бели зъби, стройна фигура и черти на лицето, които по-емоционалните писатели обикновено описват като „изваяни“. Може би бях предубеден, но имах усещането за човек, който е надарен от природата с красота, но е положил и немалки усилия да изглежда още по-добре. От онези усилия, заради които много мъже изглеждат недотам мъжествени и истинските мъже не бива да им се доверяват, ако разбирате какво искам да кажа.

Другата жена беше с късо подстригана тъмна коса, която подчертаваше деликатните й, едва ли не миниатюрни черти. Беше с пет-шест сантиметра по-ниска от Катрин и с толкова крехко телосложение, че майка ми би я нарекла изнежена. И тя като Катрин беше облечена в моден копринен костюм с панталон и би била много привлекателна, ако не беше навъсеното й изражение. Помислих си, че изглежда женствена по някакъв котешки начин, но всичко се изясни много бързо, когато амазонката изтрополя покрай мен, хвърли се на същото легло и протегна неимоверно дългата си ръка, за да прегърне момичето през раменете. Да се каже, че бяха съвсем неподходяща двойка, би било твърде неубедително. Приличаха на някаква извратена версия на приказката на Дисни — миниатюрната красавица и длъгнестият звяр.

Към този момент е важно да разберете, че съм израснал във военни бази и съм прекарал целия си професионален живот в армията. Човек свиква с армейската култура, където средата е преобладаващо мъжка и с определен консервативен уклон. От всичко, което рязко изпъква с различността си, ми се изправя косата. Точно това се случваше в момента, буквално. Вдигнах ръка и потупах по темето си, за да не е прекалено очевидно.