Мат Хилтън - Жътваря

— Да караме едно по едно. Първо ще стигнем до брега и ще почистим раната ти, а после ще реша какво ще стане.

— Ами това? — Той протегна ръка зад главата си и докосна куфарчето, което използваше като възглавница.

Каин се усмихна.

— Ще смъкна този товар от плещите ти. Ранен си. Няма да е честно да очаквам да го носиш.

— Едната ми ръка е здрава. Няма да бъде проблем.

Тувал се засмя.

— Харесвам чувството ти за хумор, Джон.

— Не се шегувам.

— Въпреки това си забавен.

На устните на Телфър затрептя усмивка. Въпреки обстоятелствата той беше доволен от себе си.

— Трябва да ме видиш, когато съм щастлив. Аз съм душата на компанията.

Каин поклати глава, сякаш видя забавните лудории на прощъпалник, и насочи лодката към брега. Там имаше златист пясък и къщи. Обвитата в мъгла кула зад тях закриваше южната част на Лос Анджелис, простираща се от Редондо Бийч към Лонг Бийч. Той избра наслуки една къща и се отправи към дървения кей, издаден навътре във вълните.

Лятната вила принадлежеше на немного богати хора, ако се съдеше по олющената боя на рамките на прозорците. Виждаше се само един очукан додж, паркиран под верандата в южната страна на къщата. Нямаше яхта на кея. Постройката имаше полузанемарен вид, сякаш се използваше рядко и се поддържаше още по-рядко. На плажа отпред нямаше детски люлки и разпръснати играчки, нито следа от скорошно използване на вграденото в камъка барбекю, което съдържаше само пепел и застояла миризма на изпечените там бургери. Ако в къщата имаше човек, щеше да бъде един или най-много двама.

Тувал сръчно докара гумената лодка до пристана, хвърли въжето като ласо, завърза го за стълба и прибягна до заплахата с пистолета, за да мотивира Джон.

— Ти носи куфарчето — заповяда той. — Ще го взема, когато влезем вътре.

— Ами, ако има хора?

— Тогава ще се възползваме от щедростта им, за да те оправим.

— И това ли е всичко?

— Какво друго?

Телфър се надигна, очевидно изпитвайки болка, и се вгледа в прозорците на вилата.

— Няма да ги нараниш, нали?

Каин придоби обиден вид.

— Мислех, че вече си започнал да ме опознаваш.

— Така е и точно там е проблемът.

— Чух това.

— Трябваше.

Изражението на Каин мигновено се промени.

— Предполагам, че всичко зависи от това, дали ще бъдат готови да ни окажат помощ или не. Не обичам егоистите. А ти, Джон?

— Мисля, че няма да имат голям избор, когато тикнеш пистолет в лицето им.

Тувал сви рамене.

— Ами ако има деца? — добави Телфър.

— Напоследък не съм убивал дете. — Както винаги забележката на Каин беше двусмислена.

Джон нищо не каза и се съсредоточи да тътри крака след врага си, за да прикрие отвращението си. Тувал го остави да върви пръв. Погледна празния пистолет, размисли върху полезността му като инструмент и реши, че стига никой да не знае, че няма патрони, си заслужава усилието да го носи.

Джон тътреше крака по кея, стиснал под мишница куфарчето. Каин се ухили. Мъжът приличаше на тромава майка, когато се вкопчи в перилата, за да се качи по стъпалата към предния двор на къщата. Лятната вила наподобяваше череп с тъмни очни ябълки вместо прозорци и озъбена челюст от белите колчета на оградата. Образът се понрави на Тувал, но засили лошите предчувствия на Джон. Той се обърна и погледна умолително Каин.

— Върви, Джон. Няма за какво да се тревожиш.

Телфър поклати глава и изправи рамене в стремеж да се противопостави на перспективата за още насилие. Тувал го бутна по гърба, но той не помръдна.

— Не трябва да убиваш никого.

— Не — съгласи се Каин. — Не трябва.

Джон пак отказа да тръгне.

Тувал изсумтя недоволно.

— Но може да започна тук и сега, ако не си размърдаш задника.

Лицето на Телфър пламна от гняв. Той бавно се обърна и погледна похитителя си. Каин се втренчи ядосано в него.

— Знаеш ли, колкото повече заплашваш някого, толкова по-малко въздейства заплахата — рече Джон.

Тувал отново изсумтя, но този път развеселено.

— Вече би трябвало да ти е ясно, че не отправям напразни заплахи, Джон.

— Съзнавам го много добре. Исках само да кажа, че трябва да внимаваш кого заплашваш. Рано или късно ще трябва да направиш нещо по въпроса.

— А сега кой отправя заплахи?

— Не е заплаха, а приятелски съвет.

Каин му намигна.

— Добре, Джон, разбрах. А сега, окажи ми честта да влезеш вътре на собствените си крака, преди да те завлека за ушите.

— Пак ли ме заплашваш?

Тувал повдигна рамене.