Мат Хилтън - Жътваря

— Ако затвориш очи и разпериш ръце, ще имаш чувството, че летиш — остроумно отбеляза Ринк.

Изсумтях, като си представих картината.

— Започни да пееш като Селин Дион и ще те изхвърля през борда — обещах му.

Той се ухили, застана до мен и подпря мускулестите си ръце на перилата.

— Защо мислиш, че са се отправили на юг?

— Имам такова чувство.

— Чувство? Какво по-точно? Нещо като шесто чувство? — Ринк не се шегуваше. Като повечето войници той знаеше, че там някъде има неосезаема сила. Животът на много бойци беше спасен от силен инстинкт, граничещ със свръхестественото, нещо, което те предупреждава за скрита опъната тел по земята или снайперист, дебнещ в засада. Някои твърдят, че това се дължи на свръхзаредеността с адреналин и зоркото тренирано око, но аз мисля, че има и друго — по-скоро пълзящото по плътта усещане, че те наблюдават невидими очи. Чувството ми в момента обаче нямаше нищо общо с тази или някоя друга сила, а с логическото мислене.

— Не, чувството, че ако бях на тяхно място, и аз щях да се отправя на юг.

— Ако са оцелели.

— Няма съмнение, Ринк. Мъжът с Джон си знае работата. Само човек с военна подготовка може да се качи на яхта, пълна с въоръжени хора, и накрая да я взриви.

— Освен ако няма другите важни качества — луд за връзване, повече кураж, отколкото разум, и да е най-големият късметлия в света. — Той повдигна вежди, подканвайки ме да изкажа несъгласие.

Свих рамене и се преместих до него на перилата. Вълните под нас се пенеха като искрящ фосфор на тъмносиния фон на океана.

— Може би притежава и трите — рекох. — И подготовка, и другите качества. Със сигурност е имал план за бягство.

— Да, има логика — съгласи се Ринк. — Отправя се към морето, за да избегне кордона от сини лампи, които се струпват на пристанището.

— Бреговата охрана има база на север. И аз бих постъпил така — добавих и приятелят ми кимна.

— Но кой е този човек? Мислиш ли, че е Жътваря, за когото тръбят медиите?

— Трябва да е той. — Това би обяснило защо отпечатъците на Джон се появиха във връзка с убийствата на двойката в мотела. По някакъв начин Джон се е забъркал в нещо, далеч надвишаващо способностите му да се измъкне. Единственото, което все още не мога да разбера, е каква роля играе в цялата история. Не мога да повярвам, че е доброволен участник в убийство.

Ринк пое въздух през зъби.

— Може би не го познаваш добре.

— Непрекъснато го повтаряш. Вероятно имаш право, Ринк, но докато не се докаже, че греша, предпочитам да го смятам за невинен.

— Да, но ако се е променил? Ако брат ти е придобил вкус към убийствата и е доброволен участник?

Не отговорих веднага и се втренчих в хоризонта. Разсъдъкът ми се замъгли като неясната точка, където се срещат небето и океанът. Обърнах се към Ринк и видях, че ме гледа изпитателно, както често прави. Примигах бавно.

— Ако случаят е такъв, мотивите ми да го намеря се променят.

Ринк кимна всезнаещо, вдигна ръка и я сложи на рамото ми.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

Викът зад нас ме накара да се обърна. Присвих очи и се вгледах в капитана на лодката.

Той развълнувано сочеше към брега и показваше нещо на малко повече от петстотин метра. За мен не беше нищо повече от лодка, завързана за кея до дъсчената пешеходна пътека.

С Ринк отидохме в каютата на капитана, който се усмихваше.

— Гумената лодка ей там е от „Утринна звезда“ — обяви той и пресилено кимна.

— „Утринна звезда“ е една от яхтите, закотвени в пристанището, така ли? — попитах.

Капитанът щракна с пръсти и после насочи възлестия си показалец към мен.

— Бързо схващаш.

— Откъде си сигурен? — попита Ринк.

Капитанът учудено повдигна вежди.

— Цял живот работя на лодки. Знам коя на кого е. И не само това, но и ако погледнете рисунката на мотора, ще видите, че е петолъчна звезда, изгряваща над морето, а не слънцето.

Присвих очи и се загледах. Едва виждах извънбордовия мотор, още по-малко какво е нарисувано на него. Отместих очи към капитана, който пак се ухили.

— Доверявам се на по-острото ти зрение, но може ли да има обикновена причина за присъствието там на гумена лодка от „Утринна звезда“?

— Не се сещам — отвърна той.

— Да, предполагам. Можеш ли да приближиш лодката си дотам?

— Приливът е твърде нисък за моето момиче. Ще се приближа, колкото е възможно, но може би ще се наложи да газите във водата до брега.

— Добре. — Обърнах се към Ринк: — Готов ли си?

Той потупа издутината под мишницата си.