Мат Хилтън - Жътваря

— Наречи ме предсказуем.

Телфър се закашля, изплю се и тръгна. Каин погледна надолу и видя тъмни петна върху дъските. Джон кървеше по-зле, отколкото Тувал предполагаше. Вероятно това беше причината за перченето му — последен опит да покаже, че има кураж. Каин тръгна по дирята и отново се вторачи в него. Може би взимането на Телфър беше излишно и Тувал трябваше да му сложи край сега. Мъртъв, Джон вече нямаше да бъде пречка. И щеше да бъде по-управляем, натъпкан в багажника на доджа, отколкото пред дулото на пистолета. Това обаче би означавало промяна в плановете, които си фантазираше от няколко часа. Убит без много шум или по-късно, на определено място с цялата пищност и церемониалност, които случаят изискваше? Изборът не беше прекалено труден. Тувал взе решение и тръгна след Телфър.

Въпреки че къщата изглеждаше занемарена, малката градина беше нещо различно. Бугенвилията в керамични саксии представляваше приятна граница покрай пътеката към къщата. Каин изкриви устни. Цветята някак разваляха цялостния пейзаж. Както и дрънченето на пиано, което се разнасяше зад мрежестата врата.

Той въздъхна тежко при мисълта за домашната атмосфера, забърза и се приближи до вратата точно когато Джон вдигаше ръка да почука. Приготви се да го спре, но стъпките по чакъла го сториха вместо него. Двамата се обърнаха и видяха, че от ъгъла на къщата идва някакъв мъж, а после едновременно забелязаха ротвайлера, който опъваше каишката в ръката му. Телфър погледна похитителя си и се подсмихна.

— Да ви помогна ли, господа? — попита мъжът, шейсетинагодишен, със слънчев загар и възпълничък. Явно се беше пенсионирал преждевременно и бе дошъл на кратка почивка. Каин беше готов да се обзаложи, че човекът предпочита да прекарва ваканциите си в каравана. Огромното куче продължаваше да се дърпа на каишката, изплезило език в очакване на два вкусни залъка.

Тувал скри пистолета в колана на панталоните си и силно стисна рамото на Джон, за да не му позволи да направи някакво издайническо движение.

— Да се надяваме, че ще можеш, братко. Приятелят ми е ранен. Ще ти бъда благодарен, ако се обадиш на 911.

— Да повикам ли линейка? — попита мъжът и изви врат покрай Каин, сякаш се опитваше да установи дали раните на Телфър са сериозни. Каин леко се отмести встрани. Кръвта на ризата на Джон му подейства като сигнален маяк. Мъжът отвори широко очи и се наклони напред, подпомаган от дърпането на тежкото куче. — Мили Боже! Вие кървите!

Тувал вдигна ръка.

— Не се тревожи, братко. Изглежда по-зле, отколкото е всъщност, но пак ще ти бъдем благодарни за помощта.

— Да, да. — Човекът се затича към тях. Ротвайлерът подскачаше до него и вече не се дърпаше на каишката. Каин го погледна за миг, а после се престори на уплашен и отстъпи встрани. Мъжът го видя и поклати глава: — Не се страхувайте от Попай. Изглежда страшен, но е добър. По-скоро ще ви оближе целите, отколкото да ви ухапе.

— Какво облекчение — рече Тувал, обърна се, повдигна вежди в недоумение и се усмихна накриво на Джон. Телфър се прокашля, но Каин вече коленичеше, за да поздрави кучето.

Докато ротвайлерът минаваше, Тувал пъхна ръка под намордника му и привидно невинно го потупа по широките гърди. Само след два крачки кучето падна и дори не излая стреснато, преди да умре. Стъписан, стопанинът му се вторачи в него, а после изумено погледна Каин, който се изправи.

— Не обичам кучета — обясни убиецът.

Човекът плъзна очи по ръката му и спря на пръстите. По ножа за чистене на риба имаше съвсем малко кръв, толкова бързо бе влязъл и излязъл от кучето.

— Те са конкуренция за костите ти — добави Каин.

Мъжът възкликна учудено и коленете му се огънаха.

За последен път бях на моторна лодка през нощта и бях оставен на безлюден бряг в Индийския океан. Екипът ни се състоеше от осем души, изпратени да екстрадират заподозрени терористи, скрили се там след атака преди зазоряване срещу село, пълно с жени и деца.

Тогава не обърнах голямо внимание на околната обстановка. Мисията ни беше да нахлуем и да изчезнем, да разбием и да грабнем, и нямахме време да разглеждаме забележителностите.

Сега обаче, докато стоях на носа на моторната лодка, аз имах време да вкуся пръските на океана по лицето си, да помириша соления въздух и да усетя вятъра в косата си. Моторницата „Бейли“ пореше водата, издигаше се величествено на гребените на вълните и се снишаваше с браздите между тях. Стоях с разкрачени крака, за да пазя равновесие, но не се бях хванал за перилата.