Мат Хилтън - Жътваря

— Не. Вие ще оставите оръжията си. Няма да пусна жената. — Погледна към куфарчето, което едва тогава забелязах, че е поставено върху пианото. — И онова нещо.

— Няма да се споразумеем. Първо пусни жената.

— Не. Може би ще я застрелям и ще рискувам, а?

Той опря дулото на пистолета до лявото й око и тя изпищя. Пръстът ми отново се уви около спусъка, но не стрелях.

Джон се обърна към мен. Лицето му беше пепелявосиво. Облегна се на пианото. Очевидно изпитваше болка и нямаше сили.

— Той говори сериозно, Хънтър. Ще го направи.

Погледът ми се стрелна към него и после към непознатия. На устните му трепна усмивка, а в очите му блесна напрежение. Дали позна името ми? Не би трябвало, защото не бях герой от филмова поредица като Джеймс Бонд.

— Ела зад мен, Джон.

Мъжът изсумтя:

— Познавате ли се?

Никой от нас не отговори, но тишината беше осезаема.

— Чакай малко. Хънтър. — Мъжът се вгледа изпитателно в лицето ми. В ъгълчетата на очите му се образуваха бръчки, сякаш чу нещо забавно. — Да не би да си Джо Хънтър?

Неволно се намръщих и стиснах зъби. Много бях потаен, няма що. Може би трябваше да използвам кодово име.

— Мили Боже! Кой би помислил, че ще изпратят теб по следите ми?

Отново не казах нищо и мъжът насочи вниманието си към Джон:

— Аха… Сега разбирам, фамилната прилика. Пълен си с изненади, Джон. Не ми каза, че си роднина на такъв прочут убиец като Джо Хънтър… — Присви очи и се вторачи в Ринк, който стоеше неподвижно като статуя до отворения прозорец. — И не ми казвай, че… това е Джаред Рингтън?

Джон свъси вежди. Не му беше хрумвало кой или какъв всъщност е брат му. Знаеше, че работата ми включва издирване на терористи, но мисля, че не му беше ясно какво точно означава това. За него аз бях само войник, който убива други войници. А сега сигурно се питаше: „Убийците не са ли лоши момчета?“

Не харесвам думата „убиец“, но предполагам, че в края на краищата всичко е въпрос на гледна точка. С Ринк бяхме или светци, или грешници. В онзи миг се виждах като светец. Мъжът, опрял пистолет в слепоочието на старицата, ме убеди в това.

— Пусни я — отново заповядах.

Човекът не прояви интерес. Самоличността ми, изглежда, му хареса и този факт ме обезпокои. Следващите му думи донякъде обясниха задоволството му.

— Поласкан съм. Това означава ли, че най-после съм получил славата, която заслужавам? Предполагам, че вече знаеш кой съм, а?

— Не ми пука кой си, нито каква налудничава причина имаш да убиваш невинни хора. Искам само да хвърлиш пистолета, преди да съм ти пръснал черепа. — Пристъпих към него, за да го уверя в намеренията си.

Той се изкикоти.

— Ако ще умра, ще я взема със себе си. А може и един-двама от вас.

Отново се отдръпнах назад и съжалих. Току-що бях направил грешката да му покажа, че не контролирам положението. Едно на нула за истинското лошо момче. Мъжът кимна в потвърждение на мислите ми и премести пистолета под ухото на жената. Тя пак изпищя от страх и ме погледна умолително. Трябваше да сторя нещо, за да изравня резултата.

— Джон, ела тук — троснато заповядах и този път той ме послуша. Приближи се залитайки до мен, притиснал ръка до гърдите си, където мократа му риза упорито бе залепнала като моя панталон. Единствената разлика беше кръвта. Придвижих се вдясно и му дадох възможност да стигне до изхода. Докато минаваше покрай рамото ми, Джон изведнъж се спъна и спря. Нещо в рязкото му движение ме притесни.

Без да разсъждавам, се завъртях към близката стена, без да откъсвам очи от стрелеца вдясно, но в същото време с периферното си зрение търсех какво бе спряло Джон. Видях, че очите на непознатия се отвориха широко от изненада, той трепна и разбрах, че в къщата има нова опасност — и за двамата. Бях хванат натясно между двама заклети врагове и трябваше да реагирам за част от секундата. Докато се обръщах наляво, аз се молех Ринк да държи на прицел убиеца, когото повече не можех да наблюдавам. Пистолетът ми описа дъга във въздуха и стрелях.

Първият ми куршум улучи в дясното рамо главореза на Хендриксън, който влизаше във всекидневната, и изби от ръката му пистолета, насочен към главата на Джон. Бях го виждал и преди. Свидетелство за това беше раната на ухото му. Дори да нямах честта да го познавам, веднага щях да се досетя, че човекът е хладнокръвен убиец. Нещо повече, той умееше да дебне и да се промъква незабелязано, и бе използвал Ринк и мен да го заведем при Джон. Сетих се за моторницата, носеща се към нас, след като капитанът ни остави на брега.