Мат Хилтън - Жътваря

Докато той тичаше през съседната градина по посока на улицата, към него се приближи светлосин шевролет. Прицелих се. Костюмът му щеше да се изцапа още повече.

Куршум напука рамката на прозореца до главата ми. В бузата ми се забиха тресчици. Инстинктивно трепнах. Движението се предаде на пръста ми на спусъка и куршумът излетя встрани.

Само един човек можеше да е стрелял по мен. Мъжът, когото бях ранил. „Действай или ще умреш“ — изкрещя съзнанието ми. Приклекнах и се завъртях. Започнах да вдигам пистолета, но отново застинах като на моментална снимка.

Раненият латиноамериканец идваше към мен. Устата му беше широко отворена в безмълвна псувня. Дулото на пистолета му представляваше зееща черна дупка, готова да изсмуче живота ми. В полезрението ми пробяга лицето на Джон. Очите му бяха тъжни.

Разнесе се пукот.

Тялото ми неволно се разтърси от болка.

Мъжът над мен се олюля. Изкривената му от гняв физиономия се удължи и клепачите му потрепериха. Видях, че на копринената му риза разцъфва червено петно. Коленете му се огънаха и той падна към мен. Отпусна се неподвижно и аз го блъснах настрана. Зад него Харви Лукас приличаше на ангел, стиснал глок в юмрука си.

— Добре дошъл на танците — рекох аз.

Харви пристъпи напред, сграбчи мъжа за раменете и го обърна по гръб. От устата на латиноамериканеца се изтръгна въздишка. Искрата в очите му беше останала. Направи безуспешен опит да вдигне оръжието си. Безуспешен, защото пушката на Харви прикова китката му към пода.

— Обичаш да нараняваш момичета, а? — попита Лукас и после вкара куршум в отворената му уста.

Класическо попадение. Един в сърцето и един в главата. Това е единственият начин да се увериш, че врагът ти е мъртъв.

Харви протегна ръка към мен. Хванах я и той ме издърпа да се изправя.

— Благодаря, Харви. Длъжник съм ти.

— Нищо работа. — Очите му бяха отражения на моите. Като рейнджър той познаваше акциите, но не отблизо, очи в очи. Сега Лукас се включи в клуба ни с ограничен достъп, където ние с Ринк имахме доживотно членство.

Нямаше време да почистим.

Трябваше да действаме бързо.

Най-важното беше да измъкнем Луиз от евентуален ответен удар след престрелката в дома й. Харви се залови със задачата. Изнизахме се от къщата, докато воят на сирените се засилваше.

Обадих се по телефона, за да се уверя, че полицейската акция ще бъде в наша полза. Уолтър има това въздействие. Такава е тежестта на директора на отдел в ЦРУ.

Срещнахме се в същото кафене. Луиз беше облечена като предишния път. Все още изглеждаше добре и макар да бе уморена и малко раздърпана, сега беше различна. Държеше се предпазливо. В очите й се таеше страх, сякаш някакъв неспокоен дух витаеше в паметта й.

Болеше я от побоя и беше уплашена до смърт от онова, на което бе станала свидетел. Съчувствах й, но не за това бяхме там. Мъжете, които я бяха изтезавали, имаха причина. Тя знаеше повече, отколкото признаваше.

Вече беше изпила чаша силно кафе и правеше знак за още, когато влязохме. Харви в ролята на по-възрастен придружител на млади госпожици седеше срещу нея в същото сепаре и изглеждаше проницателен и нащрек като Самюъл Л. Джаксън в „Шафт“.

За разлика от него аз се чувствах и вероятно приличах на човек, спал с дрехите и измил се в малък леген в тясна баня. Въпреки че се изкъпах и избръснах, тялото ми беше лепкаво и смачкано като ризата. Тресчиците в бузата ме сърбяха адски.

Седнах и веднага показах, че не съм в настроение да си губя времето.

— Какво имаш да ни кажеш, Луиз?

Тя сви рамене и протегна ръка към кафето. Сложих длан върху чашата и Луиз извърна лице към мен. В изражението й се четеше страх, но и малко гняв. Хубаво. Това беше идеалната комбинация.

— Не се ли сети нещо, което да ни помогне да намерим Джон?

— Не. Нямах време, като се има предвид, че ме държаха в плен цяла сутрин.

— Гледа ли новините?

Съдейки по нацупената й физиономия, разбрах, че ги е гледала.

— Говори ли с ФБР?

— Да. Бяха у дома половината нощ. Това е друга причина, поради която не можах да търся улики.

— Какво им каза?

— Каквото казах и на вас.

— Тоест нищо — иронично подхвърлих аз, но не се тревожех, че ще я обидя. Пък и според мен тя не беше от чувствителните.

— Не знам нищо.

— Глупости! — извиках аз и сервитьорката ме погледна обезпокоено. Вдигнах ръка в знак на извинение. Тя кимна и продължи да си върши работата. Знаеше, че не трябва да си пъха носа в чуждите работи. — Какво каза на мъжете, които бяха в дома ти?