Мат Хилтън - Жътваря

Ринк спря да се бръсне и ме погледна в огледалото.

— Изглеждаш много скапан.

— Благодаря — отвърнах. — И се чувствам скапан, ако това те утешава.

— Има още една самобръсначка, ако искаш да я използваш.

Намръщих се, приближих се до умивалника и взех самобръсначката за еднократна употреба.

— С любезното разрешение на Харви?

— Да. — Той продължи да се бръсне. — Има цял куп, за да си бръсне главата.

Направих гримаса и проверих за косъмчета между двойните ножчета.

— Не я ли е използвал?

Ринк се засмя и не отговори. Свих рамене и прокарах самобръсначката под струята вода. Приятелят ми ми подхвърли флакон с пяна за бръснене. Кимнах в знак на благодарност и после спрях.

— Проблем ли има? — попита той. Очите му блеснаха.

— Обръснал си мустаците си?

— Не мога да скрия нищо от теб, Хънтър.

Изсумтях.

— Затова си адски добър детектив.

Ринк ме потупа по рамото и се върна в кабинета. Измих се, избръснах се и се избърсах. Когато влязох в стаята, Ринк говореше по телефона с Харви.

— Харви е край дома на Луиз Блейк.

Отново изсумтях. Тази сутрин бях много разговорлив.

— Иска да отидем там — добави. — Току-що е видял двама души да влизат вътре. Не приличали на хора, които продават застраховки „Имущество“.

— Как са изглеждали?

— Като отровни змии.

Джон Телфър седеше на креслото в хотелската стая и гледаше белия чаршаф покрай носа си. Светлината на крушката на тавана се процеждаше през плата и ако се втренчеше достатъчно, различаваше едва забележимите нюанси на структурата на памучната тъкан. От пет часа можеше да съсредоточи погледа си само върху това. Другите му сетива също нямаха много стимули, откакто странният мъж нахлузи торбичката на главата му и завърза ръцете му на гърба с електрически шнур, откъснат от лампата на бюрото.

Джон седеше безмълвно и чакаше издайнически знак, че времето му най-после е изтекло и маниакът се приближава крадешком към него, стиснал нож или пистолет и готов да отнеме живота му, но чуваше само как от време на време премества тежестта на тялото си на леглото срещу него. Не за пръв път се запита дали похитителят е заспал.

По едно време се разнесе тихо сумтене. Това ли беше звукът, който човек издава, когато се унася в страната на сънищата? Или по-скоро, когато взима решение.

Джон се уплаши, че скоро ще разбере, подготви се и изви врат в опит да отмести качулката и да види.

— Не мърдай — заповяда мъжът от отсрещната страна на стаята.

— Какво правиш? — Гласът на Телфър прозвуча напрегнато и някак отдалеч.

— Мисия — отвърна маниакът. — А сега, моля те, млъкни и ме остави на мира.

Джон кимна. Реши да не показва, че е уплашен, но не се сдържа и попита:

— Какво ще правиш с мен?

Мъжът изсумтя презрително.

— А ти какво мислиш?

Телфър прегърби рамене. Искаше да го попита защо просто не приключи с него, но въпросът щеше да бъде равностоен на самоубийство. Не искаше да умира и щеше да се държи с всички сили за всяка секунда на живота си, затова млъкна.

Минутите минаваха. Отново се залови да разглежда вътрешната страна на платнената торбичка. Наподобяваше киноекран, само че триизмерен и увит около периферното му зрение. Той си представи как на екрана преминава животът му с всичките оскъдни радости и многото неволи. Спомените му останаха разпокъсани и несвързани и накрая се отказа и се втренчи в замъглената тъкан, изгубен на някакво неподвижно, дзенбудистко място. След малко започна да се клати напред-назад.

— Ще престанеш ли да мърдаш, ако обичаш?

— Какво?

— Отново тананикаш същата безбожна, дисхармонична мелодия.

— Не съзнавах. — Джон бавно примига. Нямаше представа, че си тананика песен.

— Лазиш ми по нервите. Може би трябва да прережа гласните ти струни, за да спреш.

Телфър поклати глава.

— Няма да го правя повече. Извинявай.

— Хубаво. А сега, ако ме оставиш на тишина и спокойствие, може да измисля някакво решение.

— Ще ме убиеш ли?

Мъжът подсмръкна в отговор.

— Вероятно, но още не съм решил как.

— Благодаря, че си толкова откровен — изсумтя Джон и чу, че откаченият стана от леглото и тръгна. Тялото му се скова. От гърлото му се изтръгна кратък вопъл, а после нещо го накара да затаи страха си, преди да му се отдаде напълно. Не искаше да умира, но ако се наложеше, нямаше намерение да пищи като изгубена душа. Той вдигна брадичка предизвикателно и изложи гърлото си за бърз разрез, а след това замига от внезапното нахлуване на светлина, когато мъжът свали качулката му. Психопатът не държеше нож, но беше насочил пистолет.