Мат Хилтън - Жътваря

— Няколко пъти те молих да млъкнеш, но ти, изглежда, не можеш да си държиш устата затворена. Затова ето какво реших. Искам да продължиш да говориш. Разбра ли?

Телфър присви очи и го погледна.

— Какво искаш да кажа?

Човекът въздъхна раздразнено.

— Кажи ми кой си и как се озова тук?

Джон сви рамене.

— Искам истината. Не ме лъжи. Повярвай ми, ще разбера, ако излъжеш. И ще ти причиня болка. Ясно ли е?

— Да.

— Добре. Започвай. Но не повишавай тон. Не искаме никой да подслуша разговора ни.

Телфър погледна през рамо стената — шуплеста като гъба като повечето хотелски стени. Не можеше да бъде сигурен дали в съседната стая има някого и да поеме риска да ги чуят. Идеята беше странна, като се имаше предвид, че психарят го държеше на прицел. Той отново насочи погледа си към него и видя, че на устните му играе лека усмивка. Изглежда се забавляваше, сякаш знаеше, че Джон не може да извика за помощ.

— Не се казвам Амброуз — започна.

— Знам.

— Да, разбира се.

— Е, как е истинското ти име?

— Джон.

— Ммм.

— Честна дума. Казвам се Джон Телфър.

Мъжът кимна, сякаш чу потвърждение на нещо, което вече знаеше.

— Англичанин съм.

— Вече установихме това — замислено се усмихна лунатикът.

— Дойдох тук с разрешително за работа.

— Което вече изтече?

Сега беше ред на Телфър да кимне.

— Още не съм успял да получа пълна виза.

Психопатът сви рамене.

— Ти и няколко милиона други.

— Ето защо трябваше да се преместя. Ако бях останал на едно място, щяха да ме депортират.

Психарят се втренчи в Джон за пет-шест секунди, а сетне се приближи и затъкна пистолета в колана на панталоните си. Извади извития нож и го тикна под носа на Телфър, който се отдръпна назад. Сухожилията на врата му се опънаха.

— Предупредих те да не лъжеш. — Смахнатият допря ножа до бузата му, така че острието да сочи на милиметри от дясното му око. — Отнася се и за полуистините. Не се съмнявам, че нямаш виза, но това не е причината да бягаш. Искам цялата истина. Приеми го като последно предупреждение. — Той завъртя ножа на върха му и сряза плътта, но не дълбоко, а само колкото да разкъса епидермиса. По лицето на Телфър потече топла и предизвикваща сърбеж кръв, която образува локвичка в ъгълчето на устата му.

— Господи… — изсъска Телфър.

— Много боли, нали? — попита лудият. — Но ти знаеш, че това е само началото, Джони. Повече никакви лъжи.

— Повече никакви лъжи — като ехо повтори той.

Психарят се дръпна назад и избърса ножа в коляното му. Пусна го в джоба на панталоните си, извади пистолета и го насочи към лицето на Джон.

— Направих нещо лошо — започна Телфър.

Мъжът кимна и седна на масичката за кафе.

— И сега бягам.

— Това също го установихме. Продължавай.

Джон изкриви устни. Не искаше ножът отново да се приближи до него.

— Откраднах нещо.

— Да.

— Не съм крадец.

— Нима? Ами колата ми? Камата ми?

Телфър поклати глава.

— Е, добре, но обикновено не крада.

— Така ли? Убедително се представяш за крадец.

— Допреди четири седмици не бях откраднал нищо през живота си. — Той млъкна. Знаеше, че лъже себе си. Брат му Джо му беше дал пари да изплати дълга си. Джон ги загуби веднага за поредния безнадежден залог. Това наистина го правеше крадец в известен смисъл. Беше откраднал и сърцата на Дженифър и децата. Разби ги на парчета и грабна напосоки шепа, която така и не върна.

— Защо плачеш?

— Какво?

— Плачеш — наблегна психопатът. — Толкова ли беше страшна кражбата, че те докарва до сълзи?

Телфър подсмръкна.

— Не с кражбата.

— Аха, разбирам. Има и нещо повече? Продължавай. Разкажи ми.

— Имам жена и деца.

Ненормалният кимна. По лицето му премина сянка.

— Всички имаме.

— Постъпих зле с тях — добави Джон. — Исках да се реванширам.

— И затова открадна това? — Мъжът се наведе и извади раницата на Телфър. Джон подскочи, сякаш беше седнал върху оголена електрическа жица, и се втренчи с широко отворени очи, когато лудият започна да рови в раницата и измъкна продълговат пакет, увит в черни лепенки. Сложи го на масичката за кафе до себе си и после го обърна. Дебели пачки пари тупнаха на килима.

Телфър сякаш онемя. Седеше и гледаше пакета. В момента парите не го интересуваха, макар че там имаше седемстотин хиляди долара. Психарят също не им обърна голямо внимание, а само побутна пакета с дулото на пистолета.

— Имам чувството, че знам какво е това.

Къщата на Луиз Блейк беше скромна в сравнение с някои други в квартала, но дворец пред апартамента, където Джон бе оставил съпругата и децата си в Манчестър. Беше дървена и едноетажна, с веранда и гараж. Моравата и храстите бяха добре поддържани. Рижав котарак се миеше на предните стъпала.