Мат Хилтън - Жътваря

— Смяташ ли, че Дженифър ще бъде доволна?

— Дженифър няма да е доволна, каквито и да са последиците.

— А ти, Хънтър? Как ще се почувстваш, ако не го заведеш у дома?

— Ти как мислиш? Ами семейството ми? Как смяташ, че ще се почувстват, ако трябва да им съобщя, че брат ми е в американски затвор?

— Няма да го приемат добре.

— Не, Ринк, няма.

Харви пак завъртя стола си. Зад намръщеното му чело се въртяха напрегнати мисли. Накрая вдигна глава и ни погледна.

— Никой от вас ли не се е сетил, момчета?

— За какво? — попита Ринк.

— За очевидното — отвърна той.

— Явно не сме, защото щяхме да го споменем.

Господи, все едно работех с Абът и Костело.

— За какво да сме се сетили? — попитах.

— Когато говорихте с Петоски… Той защо не спомена, че ФБР са се свързали с него? И им е казал за колата? И че Джон е заподозрян в най-мащабното издирване след Юнабомбър?

— Негодникът ни е излъгал — възкликна Ринк. — Освен ако не се е объркал, когато каза, че ЦРУ го наблюдават.

— Има разлика между ФБР и ЦРУ — отбеляза Харви.

— Нещо не се връзва — заяви приятелят ми.

— Не — съгласих се аз. — И не мога да си представя Джон като сериен убиец.

— Започвам да мисля, че в нищо от случая няма логика — добави Ринк.

— Аз също — признах. — Трябват ни повече отговори, отколкото вече имаме. Петоски със сигурност знае повече.

— Ами Луиз Блейк? — попита Харви. — Искате ли да уредя още една среща с нея?

— Да — отвърнах аз. — Бих искал да говоря с нея още утре сутринта.

— Трябва да бъдем предпазливи, Хънтър — предупреди Ринк. — Щом са погнали Джон заради онзи Жътвар, може да се обзаложиш, че ФБР наблюдават дома й.

Кимнах и се замислих.

— Харви, ти спомена, че си забелязал някой да наблюдава дома на Луиз… Мислиш ли, че са били федерални агенти?

Той поклати голямата си глава.

— Не. Наблюдаваха я още преди Телфър да бъде заподозрян в убийствата.

— Имаш ли някакви предположения?

— Мога само да кажа, че не са тукашни. Приличат на мексиканци или пуерториканци. Може дори да са кубинци. Забелязах двама, но може да са повече. Имаха вид на поддържащи вокали от „Кралете на мамбото“. Облечени в лъскави дрехи скапаняци.

— Каквото и да беше участието им, не беше добро.

— Трябва да ги намерим — заявих аз.

— Няма да е трудно — каза Ринк. — Около дома на Луиз не се въртят много приятели.

— Освен ако ФБР вече не са там и онези типове са изчезнали набързо — напомни ни Харви.

Ринк подсмръкна.

— Искате ли да изтичаме дотам и да ги сгащим още сега?

Огледах се, търсейки часовник. Освен че е късно, нямах представа колко е часът.

— Да изчакаме до сутринта. Не знам за вас, но на мен са ми нужни няколко часа сън. Изтощен съм от пътуването.

Приятелят ми тъжно поклати глава.

— Пътуване, друг път. Признай, че старостта най-после ти се отразява.

Усмихнах се уморено.

— Не, но мисля, че е по-добре да говорим с тях в по-цивилизован час.

— И този път по по-цивилизован начин?

Проблемът беше, че няма цивилизован начин, когато имаш работа с отрепки.

— Кучи син.

Каин въздъхна, когато дулото на пистолета се опря в челото му. Дори културните убийци си позволяваха по някоя ругатня от време на време.

— Правилно — рече крадецът и излезе от дрешника. Натискът на оръжието принуди Тувал да отстъпи назад. — А сега хвърли ножа или ще те застрелям на място.

Каин пусна ножа. Тупването върху килима отекна като смачканото му самочувствие, което падна в калта.

— Ритни го — заповяда крадецът.

Тувал погледна увитите си в найлонови пликчета крака.

— Може да се порежа.

— Изобщо не ми пука. Ритни го. Веднага.

Той се подчини.

— Доволен ли си?

Крадецът изсумтя.

— Седни на леглото.

Нямаше смисъл да спори.

— Седни на ръцете си — нареди крадецът.

— Защо? Ти имаш пистолет. Мислиш ли, че съм толкова луд, че да те нападна?

— Направи го.

Каин въздъхна дълбоко. Можеше ли да бъде по-лошо? Разбира се. Крадецът можеше да го застреля. Англичанинът не беше убиец, но от нервност току-виж натиснал спусъка. Пъхна ръце под бедрата си.

— Измъкнеш ли си ръцете, ще те застрелям.

— Така да бъде.

— Мислиш, че няма да го сторя ли?

Каин сви рамене.

— Трябва да ти призная заслуженото. Хвана ме натясно.

— Хубаво. Не го забравяй. А сега… кажи ми кой си ти, по дяволите?

— Може да ме наречеш загрижен член на обществото.

— Дрън-дрън.

— Честна дума. Аз съм член на обществото, който се опитва да поправи неправдите.