Мат Хилтън - Жътваря

— Следващото правило стои над всички други, крадецо — прошепна Каин. — Внимавай с Принципа на Лосар. — Този възглед в криминалистиката твърдеше, че където и да е бил, човек оставя частица от себе си — косъм, слюнка, семенна течност, клетки от кожата, нишки от дрехите, кал или растителен материал, пренесен по подметките на обувките или в гънките на облеклото. Списъкът беше безкраен. И не забравяй пръстовите отпечатъци.

Тувал бръкна в джоба на панталоните си и извади ролка найлонови пликчета и няколко ластика. Наостри ухо към вратата, за да не се изненада от евентуалното й отваряне, наведе се, сложи торбичките на краката си, пъхна вътре крачолите на панталоните си и ги стегна с ластиците. След това направи същото и с ръцете си. Торбичките бяха широки и се влачеха в краищата на пръстите му като прозрачни плавници. Изглеждаше смешно, но не му пукаше. Последното, за което крадецът щеше да си помисли, докато режеше ивици плът от тялото му, щеше да бъде сатанинското чувство за мода на Каин.

Накрая извади платнена торбичка от джоба си. Беше направил дупки за очите, прогорени в белия плат със запалката за цигари на олдсмобила. Маската го накара да се замисли за Ку-клукс-клан. Не че беше расист. Не. Без значение каква е расата, религията или цветът на кожата, Тувал мразеше еднакво силно всички.

Той се наведе под ръба на балкона, нахлузи торбичката на главата си, изправи се и застана пред вратата. Дупките за очите отнемаха част от периферното му зрение, но нямаше проблем. Каин имаше определена цел и щеше да я следва неотлъчно.

Подготовката за дългоочакваната среща изискваше само още едно нещо. Той бръкна под ризата си и извади ножа за чистене на риба. Доближи го до очите си и се възхити на отблясъците в цветовете на дъгата върху острието. Беше съвършено наточено.

Сега вече беше готов.

Тувал почука на вратата.

Много неща ме тревожеха в цялата история. Мисълта за Луиз Блейк продължаваше да ме гложди като червей, който гризе кората на мозъка ми. Жената знаеше много, но не ми казваше. Предполагах, че сдържаността й е свързана с удара под пояса, който ни беше нанесъл Зигмунд Петоски. Фактът, че ЦРУ са замесени, ме разтърси до мозъка на костите.

— Трябва да се обадя на едно-две места — рекох.

Харви Лукас разшири гостоприемството си като истински джентълмен от Юга и аз щях да се възползвам.

Телефонът беше на бюрото в отсрещната страна на стаята.

Трудно ми беше да определя какво означава изражението на Харви и спрях на половината разстояние. За да съберем мислите си след нанесения ни удар, ние се върнахме в кабинета му — взет под наем апартамент в индустриален комплекс в другата част на града. Харви изглеждаше доволен, че ни вижда, сякаш в края на краищата, го смятахме за достоен съюзник. Щом обаче споменах за ЦРУ, въодушевлението му секна. Сложих ръка на слушалката и зачаках Харви да възрази. Той наклони брадичка.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против? — попитах.

— Давай. — Той раздвижи врат, отново се обърна към компютърния екран и прекалено съсредоточено се вторачи в него.

— Щом приключиш, и аз искам да се обадя — заяви Ринк. Стоеше зад Харви и видях, че протегна ръка и стисна рамото на приятеля си. Ринк никога не се държеше снизходително и жестът му по-скоро беше окуражителен. — Можеш ли да ми намериш номера на Дружество за защита на животните в Арканзас, Харви? Трябва да им съобщя за незаконни боеве с кучета на тяхна територия.

Лукас кимна и се залови със задачата.

— Ако предпочиташ да не използвам телефона ти, ще намеря някоя будка — добавих.

Харви ме погледна.

— Използвай го, Хънтър. Щом от ЦРУ са замесени, може да се обзаложиш, че вече знаят за участието ми. — Примирено се завъртя на стола. Нервите го правеха по-словоохотлив от обикновено. — Няма значение дали вършиш работата си оттук или от друго място.

— Ще те засекат за по-малко време, отколкото ти трябва да набереш номера. Ако имаш да казваш нещо, което не искаш да чуят, съветвам те да се откажеш от всякакви телефонни разговори.

— Да — съгласих се аз, но не се притесних. Истината беше, че няма значение какво ще чуят в ЦРУ, тъй като се готвех да се обадя на един от шефовете им.

Номерът, който не бях използвал повече от четири години, изскочи от паметта ми и пръстите ми го набраха машинално. Чух пиукането на междущатската връзка, докато сигналът минаваше през служебни доставчици по света и после се препредаваше през няколко сателита. В невзрачен офис в Лангли, Вирджиния, най-после иззвъня телефон.