Мат Хилтън - Жътваря

Може би трябваше да го застрелям. Светът несъмнено щеше да бъде по-добро място с една отрепка по-малко.

— Кажи ми за каква шибана кола говорим.

— Понтиак. — Зиги погледна приятелите си за морална подкрепа. Те правеха всичко възможно да не привлекат вниманието ми.

— Напиши регистрационния номер — заповядах.

— Нямам писалка — с разтреперан глас отвърна той.

— Ето. — Единият костюмиран мъж извади скъпа позлатена писалка от джоба на сакото си. Зиги се огледа, търсейки лист. Костюмираният отново му се притече на помощ и откъсна страница от също така скъпо джобно тефтерче. Петоски надраска номера. Грабнах листа от ръката му.

— Благодаря.

— Пак заповядай — отговори той, но не му повярвах.

Гневът ми се отрази в раздразнителния му злобен поглед. Бяхме като вълци съперници, срещнали се на горска пътека. Отстъпихме назад. Не искахме да ни видят, че отстъпваме, но и двамата проумяхме, че е по-благоразумно да го направим.

Ринк беше до рамото ми и издаде гърлен звук да внимаваме, нещо като „Много се застояхме, Хънтър“.

Не можех да не се съглася. Определено беше време да си тръгнем, ако можеше да се съди по шума на подкрепленията по далечното стълбище.

Престорихме се на хладнокръвни, докато се провирахме през дупката в стената, и сетне побягнахме с всички сили.

Господин тъй нареченият Амброуз не беше име, лесно за произнасяне, затова Тувал-Каин реши да му вика само крадеца. Този човек беше точно такъв и не заслужаваше да го наричат другояче. Крадец, крадец, крадец.

Каин се интересуваше от имена. Да ти дадат име, беше постижение за признание, а той нямаше да окаже на Амброуз тази чест. Амброуз беше нищожество. Презрян нехранимайко. Нищо, освен подъл крадец.

Крадецът вече беше в стаята си и вероятно се чудеше какво да прави със спуканата гума. Отзад на джипа имаше резервна, но крадецът, изглежда, беше човек, който лесно се отчайва, когато се стигне до технически средства. Не умееше да борави с гаечен ключ и беше прекалено мързелив да направи нещо, за да я смени. Тувал познаваше такива като него и второто вероятно беше първостепенният фактор. Защо да си прави труда да сменя спукана гума, когато може да открадне друга кола?

Нощта беше обвила хотела. Звездите над океана представляваха бледи отблясъци на фона на кадифеното небе. Светлината, проникваща през тъмните стъкла на хотелската фасада, беше ментовозелена и коралово розова. Множество сенки потрепваха и танцуваха, докато лекият бриз шумолеше в листата на дърветата.

Каин наблюдава, докато администраторката с розовите бузи свърши работата си, излезе на паркинга и потегли с вносен форд. Изкуши се да я последва и да осъществи фантазията, която разиграваше във въображението си от няколко часа, но накрая се отказа и я остави да си върви. Не си заслужаваше, защото рискуваше да изпусне крадеца. Щяха да се появят други възможности да покани младата дама в специалното си място.

Каин отвори вратата на колата и стъпи на асфалта в горещия ден. Съблече сакото си, махна вратовръзката и разкопча яката на ризата си. Сакото и вратовръзката отидоха в багажника на колата.

Заобиколи сградата, отиде в градината и вдъхна уханието на бугенвилията, леко примесено с изпаренията на магистралата. Водата на басейна се диплеше на неоновото осветление в яркосиньо, непомрачено от подскачащите тела на дебели деца и баби, които плаваха на надуваеми дюшеци.

Каин продължи към витото стълбище.

Действаш ли крадешком, свършено е с теб. Това беше поредният бисер на мъдростта от правилника на убиеца. Той се качи по стълбите така, сякаш имаше право да бъде там. Прескачаше по две стъпала наведнъж и долетя до първата площадка. Забави леко крачка, докато се качваше на следващия етаж, и наведе глава. Крадецът може би слизаше и Каин не искаше да бъде разпознат, преди да режисира подходяща повторна среща.

Стигна до края на стълбището, бавно се обърна наляво и огледа обстановката. Доволен, че никой не се приближава, тръгна по терасата към вратата на стаята на крадеца. Гумените му подметки скърцаха по плочките от теракота като разгневени гризачи. Каин се наведе и събу обувките си.

Стаята на крадеца се намираше в ъгъла на сградата. Балконът свършваше вляво от вратата. Ако крадецът излезеше сега, Тувал нямаше къде да се скрие. Незабавното действие нямаше да бъде удовлетворяващо като изтезанията, които бе измислил, но нямаше друг избор.

Приближи се до вратата, наведе се и остави обувките си на пода. Микроскопични зрънца пясък бяха обсипали стената близо до вратата, довени от вятъра, или може би бяха остатъци от някого, вървял по плажа и донесъл доказателство за разходката.