Мат Хилтън - Жътваря

Доволен, че никой няма да ме нападне в гръб, аз хукнах по коридора. Гърмежът на ловната пушка на Ринк отекна зад мен.

Насочих се към другото стълбище. Естествените функции понякога остават на заден план, когато адреналинът препуска във вените ти. Изкачих цял ред стъпала, преди да си спомня, че трябва да дишам. Спрях и изпуснах затаения си дъх, а после пристъпих в коридор, много по-къс от онзи, по който бях минал долу.

Десетина метра по-нататък коридорът беше блокиран от друга метална врата. Зад нея се разнасяха настойчиви гласове. Акомпаниментът от лаещи кучета и изстрели потвърди, че съм открил скривалището на Петоски.

Беглият оглед на металната врата ми каза, че не мога да вляза. От тази страна нямаше дръжка, нито ключалка. Войникът в мен заяви, че вратата е неуязвима за нищо по-малко от тежка артилерия. Зарязах я и влязох в кабинета вляво, където цареше обичайната бъркотия от строшени мебели и разхвърлени документи.

Приближих се до стената и допрях ухо. Бях сигурен, че всичките действия се извършваха в отсрещната страна и вероятността да получа горещо олово в ухото е незначителна.

Стените бяха от гипсокартон и съдейки по трескавата дейност отвъд, не бяха така силно укрепени като вратата. Мигновено приклекнах и извадих бойния нож от ботуша си.

За по-малко от минута изрязах в гипсокартона парче с размер на торс. Отзад имаше втори пласт от същото нещо. Винаги съм се чудил защо американците наричат този крехък, чуплив материал „каменна плоскост“. Използвайки само върха на ножа, пробих малък кръг в гипсокартона и надникнах в убежището на Петоски.

Сякаш по даден сигнал, Ринк престана да стреля и аз се запитах дали връзката между нас надминава интуицията и се доближава до свръхестествени способности. От друга страна обаче, той може би само презареждаше пушката си. Каквото и да беше, нуждаехме се от затишието.

През дупката видях дълга стая, опасваща цялата дължина на сградата. Мъжете, събрали се до втора врата в отсрещния край, сигурно бяха наемници. Вниманието им беше насочено към стълбището под тях. Други двама държаха питбул териери на каишки. Кучетата бяха облени в кръв и телата им бяха разкъсани на няколко места. Равнодушни към човешкото безумие, животните опъваха каишките в стремеж да продължат личната си война. Това означаваше, че последните трима мъже, застанали до импровизираната арена в средата на пода, участват в залозите. Единият сигурно беше Зигмунд Петоски.

Бързо си дадох сметка срещу какво съм изправен.

Десет мъже.

Две кучета.

Не беше трудно да преценя положението.

Въпросът беше дали ще съумея да се справя с всичките.

Всъщност проблемът не беше дали мога или не. Нямаше как да не опитам.

Когато бях малък, израснах в дом, беден на пари, но богат на обич. Онова, което не можеха да ми осигурят — хубава храна и модерни удобства, родителите ми компенсираха с прегръдки и целувки и безценно време, прекарано с единственото им дете. Не страдам, че имам малко материални притежания, но ми липсва баща ми.

След като татко почина, а мама се омъжи повторно, нещата се промениха. Пак нямах съкровищата, за които децата копнеят, но се сдобих с братче. То обаче започна да получава прегръдките и целувките и аз потърсих утеха другаде.

Баща ми внуши в мен любов към книгите. Другите деца имаха стереоуредби и телевизори в стаите си, а аз притежавах колекция от окъсани романи, предадени ми от татко. По, Лъвкрафт и Р. Хауърд бяха любимите ми автори. Следваха героите от комиксите, които си купувах, когато взимах пари за работата си като пощальон. Понякога се питам дали книгите ме научиха за ужасите в нашия свят, а супергероите как да се справям с тях. Каквато и да е истината, трябва да се съгласите, че ми дадоха буйно въображение.

Вероятно това обяснява защо се видях като Невероятния Хълк, когато нахлух през стената. Хълк има изключителна сила, с която смазва враговете си, но аз не притежавах този лукс. Изскочих от облака прахоляк и частици гипс и започнах да стрелям.

Не се опитвах да убия някого, а стрелях над главите им. Съчетано с номера ми в стил Хълк, това беше достатъчно да стресне всички и да ги накара да застанат неподвижно. Само кучетата реагираха с паника, обикаляне в кръг и омотаване на дресьорите си в каишките, докато се въртяха.

— Никой да не мърда или следващият куршум ще го убие — извиках аз. Всъщност, ако тримата едновременно ме нападнеха, нямах шанс. Очевидно всичките го мислеха, преди да се разкрещя. Никой обаче не иска да бъде мъртъв герой. — Оръжията на пода — изревах и направих пет-шест крачки навътре в стаята. Тримата мъже най-близо до мен не бяха въоръжени и вдигнаха ръце.