Мат Хилтън - Жътваря

Бяхме се погрижили за двама от тях, но не видях къде са другите двама. Докато Ринк държеше на прицел треперещия от страх мъж, аз отново смених пълнителя на пистолета си. Ринк се приближи до отворения прозорец. От аварийната стълба отекваха звуци на бягство.

— Внимавай — предупредих аз Ринк и мъжа, който се дръпна назад от дулото на зиг-зауера ми.

Приятелят ми се усмихна накриво.

— Като плъхове в канал — отбеляза той. — Двама бягат, Хънтър.

— Остави ги.

Уплашеният мъж ме погледна през сълзи и размазани сополи. Подритнах го с ботуша си.

— Къде е Джон Телфър?

В старите романи на Едгар Алън По жертвите на терор често вият, сякаш оплакват мъртъвци. Не бях чувал такова нещо и нямах представа как звучи. Досега.

Ритнах го по-силно.

— Къде е Телфър? Няма да питам още веднъж.

Той сигурно прочете нещо в изражението ми. Може би колебанието ми да убивам хладнокръвно. Каквото и да беше, поведението му рязко се промени:

— Начукай си го, задник.

— Сега си смел, а? — Допрях дулото на пистолета в средата на челото му. — Мислиш, че няма да го направя ли? Пробвай.

Човекът отново започна да вие жаловито.

— Къде е Телфър?

— Не знам за кого говориш. Питай Петоски, не нас. За Бога… не ме убивай.

Махнах оръжието от главата му. Имаше ален кръг там, където горещият метал се беше впил в плътта му.

— Втори въпрос и правилата не са се променили. Къде Петоски?

Мъжът искаше да се съпротивлява. Вероятно беше остатък от смелост, но по-скоро страхът от шефа му връзваше езика. Пак допрях пистолета до челото му.

— Къде е Петоски?

Страх от куршум в черепа сега или може би по-късно от Петоски. Виждах го как преценява шансовете си. Уравнението беше лесно.

Той кимна нагоре и погледна към тавана.

— На горния етаж ли е? — попитах.

Човекът пак кимна.

— Колко души има с него?

— Откъде да знам, по дяволите?

— Изкажи предположение.

— Трима-четирима… Може и да са дузина!

— Въоръжени ли са?

— А ти как мислиш?

Въпросът ми наистина беше глупав.

— Да. Играта свърши — рекох аз и го ударих с ръкохватката на пистолета в слепоочието. Той се простря на осеяния с отломки под.

— Може би трябваше да го пречукаш — обади се Ринк.

Моят приятел ли каза това?

— Не мога да го направя, Ринк.

— Знам, че не е правилно, но би било по-логично. Не искаме да се качваме горе и да оставим един зад нас. Той е въоръжен.

— Имаш право, но аз не съм убиец, Ринк.

Погледът ми потърси мъжа с простреляното рамо.

— Ще оцелее. Неговият случай е друг. Опита се да ме убие, но няма да застрелям човек хладнокръвно — добавих.

Ринк ми намигна и суровото му лице омекна.

— Само проверявах, стари приятелю. Както казах снощи, вече нямаме разрешително да убиваме.

— Чух те.

Имахме още работа и твърдо вярвах, че тази нощ ще загинат още хора. Единствената ми надежда беше, че няма да бъде някой от нас.

Ето го.

Крадецът.

Обирникът на любими ножове и спортни коли. Беше такъв, какъвто Тувал-Каин го помнеше, макар и малко променен. Хубав мъж за крадец. Нямаше трийсет и пет години. Беше облечен като милиони други мъже в безлични неофициални дрехи и вълнена шапка, дръпната над ушите. Вещите му бяха събрани в раница, преметната през рамото. Носеше същата раница, когато отмъкна колата на Каин вчера. Слънчевите очила с огледални стъкла нарушаваха формата на лицето му.

Всъщност много приличаше на Каин — съвсем обикновен, сливащ се с обкръжението. Мисълта вече бе минавала през главата му, но сега, докато наблюдаваше мъжа, записал се в хотелския регистър като Дейвид Амброуз, той стигна до извод: „Криеш истинската си самоличност грижливо като мен. Защо?“

Едно беше сигурно. Амброуз не се криеше от Каин. Нямаше как да знае, че той го търси. За него Каин беше само безнадежден изрод, чиято кола бе отмъкнал насред дивата пустош.

„Ще ти кажа защо. Страхуваш се от някой друг.“ — Тувал се облегна на шофьорската седалка на олдсмобила и прехапа устни. Какъв неочакван обрат на събитията.

— От кого бягаш, господин тъй наречен Амброуз? — прошепна той, докато гледаше как крадецът се приближава към джипа. — Кой би те уплашил повече от Тувал-Каин?

Амброуз излъчваше вибрации, електростатично бръмчене на трепетно очакване, сякаш се беше подготвил за снайперистки куршум в гърба. Движеше се по неестествен начин и се опитваше да изглежда безразличен, но в същото време позата му беше опъната като струна на пиано. Преструваше се, че не го прави, но Каин знаеше, че зад тъмните очила Амброуз се озърта, нащрек като мишка в дупка на гърмяща змия. Обърна се и слънчевата светлина и пъстрите сенки на короните на палмите се отразиха в стъклата на очилата му. Каин си представи очи на бръмбар.