Мат Хилтън - Жътваря

Стигнах до първата площадка и сложих ръка на вратата. Също като по-голямата част от постройката резето отдавна бе изчезнало по време на вандалските действия в сградата. Вратата се отвори от най-лекото бутване. Ринк веднага мина покрай мен и кръстоса мрака с пушката си.

— Чисто е — прошепна той и аз влязох.

Застанахме неподвижно, за да свикнем с обкръжаващата ни среда, и се заслушахме в естествените звуци на сградата. Далеч горе гласове образуваха дисхармоничен хор. Някой се смееше. След това се чуха кучетата. Вече ръмжаха и лаеха като луди.

— Кучешки борби — промълвих аз.

— Негодник — изсъска Ринк. В сумрака видях, че чертите на лицето му станаха безмилостни. — Ще му натъпча топките в устата.

— Да — съгласих се аз. За миг мислите ми прелетяха половината свят и си представих моите кучета Хектор и Парис. Идеята някой да ги принуди да се бият до смърт заради извратеното удоволствие на хора като Петоски беше достатъчна, за да отврати дори хладнокръвен убиец като мен.

„Отърси се от гнева, Хънтър — предупредих се. — Те са повече от нас. Не е хубаво да влизаш с неправилна психическа нагласа. Нахлуй разярен и ще бъдем мъртви, преди да стигнем до следващия етаж.“ Протегнах ръка в тъмнината и хванах рамото на Ринк.

— Спокойно.

— Спокоен съм — отвърна той. Знаех, че наистина е така. — Нагоре ли да продължа или навътре?

— Навътре.

Преценявайки Петоски по гадната му душа, той щеше да бъде като у дома си сред купищата боклуци на стълбите, но като имах предвид вкуса му към хубавите костюми и луксозните автомобили, беше малко вероятно да бъде намерен там. Стълбището сигурно се използваше само от отрепки, които прекарваха деня там.

Откровено казано, ако искахме само лесен достъп до горния етаж, стълбите щяха да бъдат идеалният начин. Думата „лесно“ обаче не беше в нашия речник, както се изрази Ринк. За да се уверим, че ще премахнем всички евентуални подкрепления, трябваше да минем по маршрут, където има хора.

Коридорът приличаше на декор от филм на ужасите. Паяжини се закачаха по лицата ни. Отгоре се силеше прах и полепваше по устните ни. Духовете на сградата зад затворените врати се кикотеха на смелостта ни. „Елате при нас в ада. Има място за още двама.“

Не стигнах бързо до отсрещния край на коридора.

Ринк чакаше във вестибюла. На пътя ни се изпречи врата, на която някога е имало стъкло с вградена телена мрежа, но сега беше закрита с мушама, закачена на изкривени гвоздеи. Отвътре се разнасяше приглушен разговор.

— Какво ще кажеш? — попита Ринк.

Нали бях умник, бързо прецених как стоят нещата, и му показах три пръста. Той ми вярваше, но все пак надникна през завесата, за да провери дали съм прав, а след това се отдалечихме на безопасно разстояние.

— Двама души на стълбището. Изглежда, трети седи на стол вляво от вратата, но видях само краката му.

— Въоръжен ли е?

— Не видях. — Ринк сви рамене. — Това не означава нищо. Пак можем да ги неутрализираме.

Да, нямаше значение дали са въоръжени или не. Можех цяла вечер да хапя устни, но това нямаше да промени възможностите ни за избор.

— Ще действаме така, сякаш са въоръжени.

— Добре. — Той вдигна пушката.

Въпреки че не го искахме и никой от нас не го смяташе за редно, трябваше да влезем с изключителна предубеденост, както е известно в терминологията на нашия занаят, или с прости думи — да стреляме, за да убиваме. Тези хора не бяха международни терористи, нито дори вражески войници, а само шайка бандити. Убиването им беше крайност при дадените обстоятелства. Както Ринк ми напомни снощи, вече нямахме разрешение да убиваме никого. Действията ни нямаше да бъдат оправдани, а щяха да бъдат предумишлено убийство.

— Не, Ринк, не можем да го направим. Ще бъдеш ли доволен, ако само се отбраняваме? — предложих.

Бремето се смъкна от плещите ни и бих се заклел, че станахме една глава по-високи.

— Добре. Ще стреляме само когато се налага. В останалите случаи ще бъде ръкопашен бой.

— Хубаво — отвърна той и отново долепи ухо в края на найлоновата завеса. Вдигнатият му палец показа, че няма промяна в обстановката.

— Влизаме!

Ринк дръпна настрана завесата и пристъпи в коридора. Следвах го отблизо.

Объркването е резултат от продължително бездействие, което неочаквано се оживява. Тримата мъже на стълбището бяха хванати да ловят мухи, бръкнали в кутия с бисквити и със смъкнати панталони, каквито и асоциации да предизвиква сцената във вас. Внезапната поява на двама въоръжени мъже беше посрещната със стъписване и мълчание. След това обаче те бързо преминаха към действие.