Мат Хилтън - Жътваря

По всяка вероятност Петоски имаше лаборатория там горе и произвеждаше крек, кокаин или метамфетамин. Трябваше да бъдем предпазливи, докато влизаме там, по две причини. Ако наистина беше лаборатория за наркотици, вътре можеше да има невинни хора, принудени да се занимават с тази нездравословна работа. Освен това пазачите, охраняващи производствената линия, щяха да бъдат въоръжени, а отрепките с оръжия и невинните свидетели са опасна комбинация.

— Не знам, Ринк. Може да е нещо друго.

Местоположението не ми се струваше подходящо.

Вярно, намирахме се в западнала част на града, но лабораториите за дрога не бяха на публично място като това. Хората не идваха с лимузини да извършат проверка на качеството дори ако на неколцина местни ченгета беше платено тайно да си затварят очите.

Не се съмнявах обаче, че онова, което става там, е незаконно. Щяхме да навлезем в опасна територия.

— Струва ми се, че ще бъде стандартна атака едно-две — рекох аз.

Ринк бавно кимна.

Когато в проникването във вражеска крепост участват само двама, винаги използваме стратегия, която наричаме маневра едно-две. Също като името в нея няма нищо особено. Единият върви след другия. Първият отвлича вниманието на врага и го премахва, а вторият се придвижва към следващата позиция. После ролите се разменят и така нататък, докато територията е завладяна и няма врагове, които да създават неприятности.

Разбира се, при подобна тактика има непредвидени проблеми. Много неща зависят от късмета и уменията на войника да неутрализира противника. Ако нещата се объркаха, мисията трябваше да бъде преустановена незабавно. Имал съм по-неприятни преживявания, докато се оттеглям, отколкото когато атакувам, и затова предпочитам не толкова официалното название „нахлуване и разбиване“.

В случая избрахме този подход, защото бяхме малко. Може би трябваше да позволя на Харви Лукас да дойде с нас. Когато мъжете са трима, това намалява шанса на противника да те доближи по фланговете.

— Откъде предлагаш да започнем? — попита Ринк. Изражението му беше каменно, но това беше фасада. В очите му горяха призрачни светлини и знаех, че е неспокоен.

Посочих отсрещния край на сградата, където патрулираха пазачите.

— Виждаш ли аварийните стълби? Предполагам, че има врати на всеки етаж. Ще влезем през някоя.

Ринк наклони брадичка в знак на съгласие.

Вратите на най-долното ниво сигурно бяха затворени плътно като портфейл на скъперник, но счупените прозорци щяха да ни предоставят лесен достъп.

Името на играта беше чакане. Слънцето залезе и сенките се вмъкнаха като нощни крадци. Светлините зад найлоновите завеси сякаш станаха по-ярки. Същински зомбита от нискобюджетен филм, клошарите изпълзяха от дневните си скривалища и тръгнаха да търсят насъщни неща, за да задоволят пороците си. Нещо необичайно, пристигнаха още коли. Не видяхме колко души дойдоха, но съдейки по лаенето, някой бе довел кучета.

— И ти ли чуваш същото като мен? — попита Ринк.

— Да, но не очакваше, че ще бъде лесно, нали?

— „Лесно“ не е дума в нашия речник, Хънтър.

Може би кучетата бяха допълнителна предпазна мярка, която Зиги взимаше след смрачаване. Силно се съмнявах, че преподава уроци на кучета. С Ринк се спогледахме. Независимо дали бяха големи или малки, кучетата винаги превръщаха в проблем тайното промъкване.

Изчакахме още половин час и напуснахме безстопанствената сграда. Ринк тръгна пръв, тътрейки крака по пустеещата земя, и се промъкна през дупката в телената мрежа. Походката му беше на човек с размътено от алкохол съзнание, който върви без определена посока. Когато се скри от погледа ми отстрани на постройката от червени тухли, дойде моят ред да го последвам.

Поех по същия път тромаво като Ринк и се присъединих към него в дълбокия кладенец от мрак отстрани на сградата. Вонята на повръщано и урина беше отвратителна. Добре дошъл у дома, Хънтър! Където и да ме отведеше работата ми, винаги беше едно и също. Радвах се само, че не виждах в какво стоя.

— Готов ли си, Хънтър? — прошепна Ринк. Беше извадил пушката от чантата и бе готов за действие.

Измъкнах зиг-зауера и го доближих до тялото си. — Да.

Изкачването на първите стъпала на ръждясалите аварийни стълби най-сетне постави началото на мисията ми да открия брат си. Проблемът не беше дали Джон е в сградата или не. Петоски беше там и той знаеше нещо за изчезването на Джон. На всяка цена трябваше да го разпитаме.