Мат Хилтън - Жътваря

От плетения стол вляво скочи мъж. На коленете му имаше пушка с къса цев и той посегна към нея. Ринк насочи двуцевката си към другите двама. Решението за мен беше лесно. Замахнах встрани с лявата си ръка и го ударих по носа. Човекът се върна на мястото си и столът изскърца пронизително. Фактът, че не вдигна инстинктивно ръце към счупения си нос, означаваше, че е изгубил съзнание. Пушката му падна на пода и аз я ритнах надалеч.

След като им показахме какво можем, другите двама се вразумиха и не предизвикаха ловната пушка на Ринк. Застанаха като безмълвни статуи, докато им заповядахме да се приближат. Хукнах по стълбите и се отправих нагоре. Ринк каза нещо. Познавах го добре и сигурно беше смешно, но никой не се засмя. Тишината бе последвана от тупване и тътрене на крака и предположих, че е приложил в действие съвета ми за ръкопашен бой.

На втората площадка нямаше движение. Пристъпих на слабата светлина, проникваща от горния етаж, насочих зиг-зауера напред и се запромъквах. Привикналите ми със сумрака очи потърсиха следващия ред стъпала. Ринк се качваше след мен и реших, че е безопасно да продължа. Лоша преценка. Човек трябва да допуска всичко. Постъпих глупаво.

Може би бях позабравил някои неща. Трябваше да проверя коридора вляво. Докато вървях по стълбите, зад мен се отвори врата и се чу глас:

— Кой си ти, по дяволите?

— Ченгета в къщата — извика друг.

Имах отлична подготовка в ръкопашен бой по метода на капитан Феърбейрн. Пропуснах да спомена обаче, че бях обучен и във въоръжения му метод, известен като стрелба в цел. Също като ръкопашния бой този метод се основава на принципа на незабавно и инстинктивно действие. Прицелваш се и стреляш. Лесно.

Докато двамата мъже бяха стъписани от появата ми, можех да се завъртя и да ги застрелям с два куршума. Те щяха да лежат по гръб, а аз щях да бъда на следващата площадка.

Както наскоро се бях съгласил с Ринк, освен ако не се наложеше, мисията трябваше да бъде изпълнена без смъртоносна сила. Стрелбата беше изключена. Имайки предвид това, нямах друг избор, освен бавно да се обърна и да им дам възможност да ме видят. Естествено, нямах намерение да им давам предимство. Държах пистолета си скрит до тялото. Ако се стигнеше дотам, можех да стрелям от хълбок и да очистя и двамата за част от секундата.

Какво им остава на престъпниците? Мъжете бяха облечени в дълги якета и джинси и главите им бяха обръснати, каквато беше модата сред наемните биячи. Приличаха на американски братовчеди на дясната ръка на Шанк. Озадачени от появата ми, те бяха заварени неподготвени, което завързваше ръцете им също толкова ефективно, колкото умовете. Единият бе изкрещял „Ченгета“. Това ми даде още едно предимство. Вероятно не биха се поколебали да очистят конкурент, но очевидно не бяха готови да убият полицай. Направеха ли го, уговорките на Петоски с местната полиция отиваха на кино. Когато отмъщаваха за някого от своите, ченгетата щяха да ги пометат като синя лавина.

Маскировката ни не ги заблуди, но нямаше проблем. Те прозряха под дрипавите дрехи, но видяха нещо, което не беше вярно. Ето защо ги оставих да си мислят, че съм ченге. Това щеше да спаси живота им.

— Полиция — заявих. — Арестувани сте.

Знам, че твърдението ми беше неубедително, но те го очакваха. Втренчиха се в мен, а после се спогледаха и се ухилиха глуповато.

— Сигурно се шегуваш, по дяволите — рече единият.

— Не — отвърнах аз. — Говоря напълно сериозно.

Туидълди и Туидълдъм отново си размениха усмивки.

— Какво те прихваща, човече? — попита Туидълдъм. — Знаете, че не идвате тук.

— Искаш да кажеш, че представителят на закона не е добре дошъл във вашето прекрасно убежище? — Всякакви стари, изтъркани тъпотии бяха достатъчно добри да задържат вниманието им върху мен още секунда и нещо.

— Не, не си добре дошъл — рече Туидълди.

— Колко жалко — отговорих аз.

— Да, много жалко — повтори Ринк и халоса с приклада на пушката си мъжа най-близо до него. Човекът падна на колене и извика, а ръцете му инстинктивно се стрелнаха към източника на болката.

Другият двойник на Туидълди се завъртя към Ринк, отстъпи назад към отсрещната стена и бръкна в джоба си да извади скрито оръжие. Приятелят ми обаче ненапразно имаше черен пояс. Вдигна крак, ритна мъжа в корема, задържа го и после го притисна към ронещата се мазилка на стената.

— Качи се горе — каза ми. — Остави тези кретени на мен.

— Твои са — отговорих.

Бях на половината път към следващата площадка, когато започна престрелка. Не долу, както можеше да се очаква, а горе. Естествено е да се хвърлиш на земята, когато стрелят по теб. За мен е също така естествено да вдигна ръка и да отвърна на огъня.