Мат Хилтън - Жътваря

— Вероятно — съгласи се Каин.

— Добре. — Лицето на жената възвърна естествената си еластичност и започна да се разтегля в усмивка.

— Страхотно — усмихна се глуповато Тувал. — Чувствам се като пълен идиот.

Красавицата сбърчи нос.

— Защо?

— Изглеждам като надзирател на изтощени акумулатори — засмя се той. — Реших да се върна и да ви кажа, че всичко е наред и да ви спестя труда да се обадите.

— Това не е проблем.

— Да, но собственикът ще се чуди какво става, по дяволите.

— Убедена съм, че няма да има нищо против. Всъщност сигурно щеше да отговори, че вече е излязъл и е изгасил фаровете.

— Да, предполагам.

— Все едно, благодаря ви още веднъж, че си направихте труда.

— Няма проблем. Само си изпълних дълга.

— Надзирател на изтощени акумулатори — усмихна се тя и го посочи с пръст. — Звучи като супергерой.

— Точно така. — С пренебрежителен жест на главата и ръце, свити в юмруци на кръста, Тувал по-скоро приличаше на Момчето чудо, отколкото на Железния човек.

И двамата се засмяха, когато той си тръгна за втори път. Преди Каин да стигне до вратата, младата жена го повика:

— Ще останете ли в града?

Той я погледна и се престори на натъжен.

— Не. Боя се, че само минавам. Отивам на Източното крайбрежие. Идната седмица трябва да бъда в Мисисипи на конгрес на търговските пътници.

Сега беше ред на русокосата да се натъжи.

— Жалко.

— Да — съгласи се той. — Но кой знае какво го очаква? Може отново да дойда след някой друг месец.

Тя му се усмихна накриво.

— Ако минавате оттук и забележите, че свети, обадете ми се, а?

Каин вдигна ръка, сви пръсти като пистолет и се престори, че стреля в нея.

— Дадено. Ако акумулаторът ви се изтощава, можете да разчитате на мен.

Бързо напусна фоайето под звуците на звънлив смях.

— Тъпачката може да си завре няколко хиляди волта в задника — вдъхна си увереност.

По асфалтираната площадка пред хотела минаваше пешеходна пътека, водеща към паркинга. Оттам Тувал тръгна покрай сградата и храстите бугенвилия, засадени така, че да осигурят уединение на стаите на приземния етаж. Зад хотела имаше пищни градини, идеално зелено игрище за голф, изобилие от багри на цъфтящи растения и плувен басейн.

На шезлонгите седяха две жени в бански костюми и пиеха от чаши, по които имаше червило. Каин им хвърли бегъл поглед. Обикновено би останал да се наслади на шоуто. За жалост нито една от тях не беше достатъчно хубава, за да привлече вниманието му. Без да им обръща повече внимание, той продължи да търси стълбището, за което администраторката бе споменала, и след няколко секунди го видя. Беше облицовано с плочки и се виеше спираловидно към балкон на горните два етажа. Рискувайки вратът му да се схване, Тувал изви глава нагоре и огледа номерата на стаите, а после, доволен от видяното, бързо отмина, заобиколи сградата и се върна на паркинга.

Време беше за третия план.

Извади ножа за чистене на риба от джоба на сакото си и се приближи до джипа. Наведе се до задната гума и заби острието в гумата до джантата. Измъкна ножа и видя, че тънкият разрез е почти незабележим, но едва доловимото съскане на излизащ въздух беше окуражително.

— Това ще те задържи тук известно време — промърмори той. Спуканата гума би изнервила страшно много човек, който дори не си бе направил труда да натърка малко прах върху регистрационните табели.

Тувал пусна ножа в джоба си, оправи дрехите си и се върна при колата си. Старият фолксваген „костенурка“ беше минал по пътя на динозаврите. Той не се нуждаеше от намесата на метеор разрушител. Щеше да изхвърли колата в някой пресъхнал канал и да я запали, а сетне бързо щеше да я замени с анонимен светлосин олдсмобил.

На задната броня имаше лепенка, която някои биха помислили за жалка. „СПИРАМ ПРЕД ДИВИТЕ ЖИВОТНИ“. Тувал би оставил колата заради това отличително самоопределение, но превозното средство добавяше към прикритието на търговски пътник с добри обноски, което бе възприел. Освен това заявлението му допадаше. Не изпитваше абсолютно никакви угризения да заколи някого от своя вид, но нямаше желание да наранява други живи същества. Ако се колебаеше дали да прегази заек, или да се вреже в редица деца, излезли на неделен излет от училище, пътят беше само един. Следващата екскурзия можеше да мине без няколко сополиви хлапета.

В олдсмобила беше много по-хладно, отколкото очакваше. Когато докара колата там, слънцето провираше злите си нокти през стъклата и горещината бе станала почти непоносима. Недостатъкът на старите модели автомобили беше, че нямат климатик. Освен това механизмът за стъклото от страната на шофьора беше повредено и Каин не може да го смъкне. Какви страдания трябваше да понесе в името на изкуството си!