Мат Хилтън - Жътваря

Когато си помислите за частен детектив, вероятно си представяте бял мъж на средна възраст в спортно сако в десен рибена кост и панталони с цвят на горчица, а може би и мека шапка, за да скрие оредялата си коса. Харви беше съвсем различен. Той беше висок метър деветдесет и пет, тежък сто и десет килограма, изтъкан от мускули и с глава с формата на куршум. Кожата му беше синкавочерна и отразяваше светлините на тавана.

Харви Лукас имаше вид на професионален боксьор и се беше издокарал с показността и усета на кинозвезда. Знаех, че е бивш военен рейнджър и сега връзката му с Ринк стана очевидна.

Харви се намеси в разговора с плътен баритон:

— От два дни около дома на госпожица Блейк се навъртат странни хора, затова реших да поговорим далеч от погледите им.

— Хора на Петоски? — заинтересувах се аз.

— Възможно е. Но ако питаш мен, изглеждаха твърде добре облечени, за да се забъркват със Зиги. Направих им няколко хубави снимки, ако искаш да ги видиш.

— Да, ще ги погледна, след като приключим тук — отговорих и се обърнах към Луиз Блейк: — Знаете ли кой наблюдава дома ви?

Тя поклати глава и червеникавите й коси закриха лицето й.

— Госпожица Блейк не съзнаваше, че наблюдават дома й, докато не й го казах — отново се обади Харви.

— Разбрах, че става нещо — вметна тя в опит да запази спокойствие. Очевидно беше костелив орех и забележката беше начинът й да го покаже. — Усетих го. Сякаш някой ме гледаше, където и да отида. Но не видях никого. Не че щях да ги позная. Нямам представа как изглежда Петоски.

— Какво мислиш, Харви? — попита Ринк.

Лукас завъртя глава и ъгълчетата на устата му увиснаха.

— Тази работа никак не ми харесва, Ринк.

Бях напълно съгласен с него.

— В писмото си до Дженифър Телфър вие пишете, че Джон е в беда — обърнах се отново към Луиз. — Казвал ли ви е нещо по-точно?

Тя поклати глава.

— Не ми казваше нищо. Това е проблемът. Повече ме безпокои начинът, по който се държеше.

— Какво имате предвид? Пишете, че се е страхувал.

— Да, беше нервен. Спреше ли някоя кола навън, той поглеждаше крадешком през щорите и други такива неща. Не можеше и да спи добре. Непрекъснато се мяташе и се въртеше, и подскачаше от всеки шум навън.

— Попитахте ли го какво не е наред?

— Разбира се, но той не ми каза. Само отвърна, че мисли за нещо.

— Не го ли притиснахте да разберете какво е?

— Не. Помислих, че е свързано със започването на новата работа. Може би му беше трудно да се справи, сякаш напрежението му се отразяваше.

— Джон е започнал нова работа?

— Така каза. Станал шофьор за местна фирма и извършвал доставки за клиенти. Отначало ми се стори малко притеснен.

— Защо ще се притеснява, че е шофьор?

— А вие не бихте ли се притеснявали? Да свършите като момче за доставки е падение, не мислите ли?

— А вие така ли го приехте, Луиз?

Погледът й ме прониза със силата на бормашина.

— Съвсем не! За каква ме мислите?

— Съжалявам, не исках да кажа това. Само се питах дали Джон е мислел, че ви е разочаровал, и затова е бил нервен във ваше присъствие.

Тя въздъхна шумно.

— Може и да си го е мислел, но не го е споменавал пред мен. Освен това беше нервен за всичко освен в мое присъствие.

— Казахте, че се държал така, сякаш е очаквал някого — напомних й.

Луиз отново поклати глава.

— Не само очакваше някого — отвърна, размахвайки пръст, — а по-скоро чакаше нещо да се случи.

— Или нещо да пристигне? — предположи Ринк.

— Да. — Краткотрайният гняв изчезна от очите й. — Джон каза, че ако нещо се случи с него, вие ще знаете какво да направите, господин Хънтър. Искам да знам така ли е?

Разклатих чашата си и се взрях във фигурите на пяната, сякаш беше вълшебен инструмент на ясновидец, но там видях по-малко, отколкото вече знаех. Не беше много. Накрая отместих поглед към лицето на Луиз. Оживлението ми й каза всичко.

— Не съм го виждал, нито чувал, откакто Джон напусна Англия. Надявах се, че вие ще ми кажете какво е правил, откакто е дошъл тук.

Тя повдигна рамене.

— Карахме я някак. Намерих си работа в козметичен салон. Джон сменяше работата си. Нищо интересно. Паркираше коли, подреждаше бои в склад, готвеше в заведение за бързо хранене. — Тя отброяваше на пръстите на ръката си. — И после, наскоро, стана шофьор.

— Но не знаете за кого?

— Не.

— В града ли разнасяше пратки?

Луиз пак сви рамене.

— Понякога отсъстваше по няколко дни, затова предположих, че изпълнява поръчки на по-дълги разстояния. Не знам къде е ходил. Обаждаше се от някой мотел, но не казваше къде е. Не питах, защото това не ме безпокоеше много.