Мат Хилтън - Жътваря

Ринк се съгласи.

— Петоски е тъпак — повтори той, — но разбирам какво имаш предвид. Какво ще направи? Ще заповяда малко сритване на задници или някоя счупена ръка? Няма да поиска смъртта на Джон, нали?

— Освен ако Петоски не е по-опасен, отколкото предполагаме.

— Не, придържам се към първоначалното си мнение. Той е дребна риба, която върти големи игри. Твърде страхлив е, за да очисти някого. Остава единствената друга вероятност, нали?

— Някой друг е уплашил Джон. Човек, който е готов да го убие.

Ринк се наведе напред, включи двигателя и се включи в движението по пътя.

— Но ти твърдо си решил да започнеш с Петоски? — попита тай.

— Да, и се надявам, че историята ще свърши с него, макар да не мисля така.

— Да. Накара ме да се замисля и смятам, че това няма да е всичко.

Големият град вече беше зад нас. Навлизахме в по-неприветлив район.

— Какво правим тук? — попитах.

— Ще обиколим и ще огледаме терена. Харви каза, че Петоски върти бизнеса си от офис в центъра и спомена мястото, където ходи, когато сделките са непочтени. Реших да минем оттам и да хвърлим едно око.

Пред нас се появи сграда като от филм на ужасите. Ринк повдигна брадичка да я посочи.

— Какво ще кажеш?

— От духове ли е обитавана? — пошегувах се.

— Предполагам, че само от наркомани.

Постройката беше от червени тухли и огромна, но малко от първоначалния цвят се виждаше през пластовете мръсотия и сажди. Извисяваше се на пет етажа, и имаше равен покрив и редици прозорци на всяко ниво. Стъклата на много от тях липсваха. На някои бяха заковани прогнили плоскости от талашит, а останалите стъкла на други приличаха на зъби в устата на старица. Прозорците на последния етаж бяха в най-добро състояние. Вероятно бяха сменени наскоро. Зад матовите стъкла, изглежда, имаше полупрозрачни найлонови завеси.

— Не са за очевидното — отбеляза Ринк. — Не са, за да събират кръв. По-скоро са сложени да заглушават звуците отвътре.

— Струва ми се, че на по-ниските етажи може да има бездомници.

— Аха. Добро прикритие. Кой нормален човек би искал да попадне в леговище на откачалки и крадци?

— Само онези, на които им се налага.

Ринк обърна на запустял участък, за да минем за втори път покрай скривалището на Петоски. Сградата не изглеждаше по-приятна.

— Време ли е да се срещнем с Харви? — попита той. — Да.

В огледалото за обратно виждане постройката придоби цвета на засъхнала кръв. Излъчваше обещание за невъздържано насилие.

— След това предполагам, че ще се върнем тук?

— Само онези, на които им се налага — повторих.

— Господин Хънтър? — Луиз Блейк ме огледа от главата до петите. — Вие ли сте братът на Джон?

— Да.

— Приличате си.

Стиснахме си ръцете.

— Моля, седнете. Вече си позволих волността да поръчам кафе — рекох аз.

Тя се настани на стола, мигновено посегна към чашата и отпи. Не че се нуждаеше толкова много от кофеин, а по-скоро искаше да прави нещо с треперещите си ръце. Остави чашата и започна да си играе с дръжката. От масата се разнесе леко почукване, сякаш духове установяваха контакт по време на спиритически сеанс.

Можеше да се каже, че е малко нервна.

Не я бях виждал, но си спомнях, че Джон говореше с каква красавица работи. Предполагах, че я превъзнася под въздействието на изпитите бири. След като я видях обаче, трябваше да призная, че е хубава. Макар че бе уплашена и нервно чистеше въображаеми прашинки от дрехите си, тя имаше изящни кости и сочни устни на манекенка, но не по стандартите на списание „Вог“, а може би като момиче в каталог, поръчан по пощата, на път да стане звезда.

Порази ме нещо друго. Луиз Блейк наистина беше двойница на Джени, само че недокосната от раждане на деца и измяна на доверието. Разбрах какво в нея е привлякло Джон.

— Надявам се, че нямате нищо против, че се срещаме тук. — Тя скръсти ръце на гърдите си. По всяка вероятност това също беше опит да прикрие треперенето си. — Реших, че не е добра идея да дойдете в дома ми.

— Мястото е подходящо като всяко друго. — Пиех бавно силното кафе, но Луиз вече беше приключила с нейното и очевидно искаше още. Нуждаеше се от увереност, че е сред приятели. Представих й останалите.

Харви Лукас бе уредил срещата на уединено място. Беше го нарекъл неутрална територия. По-скоро минимално пространство. Седяхме в сепаре в занемарено кафене в края на редица магазини. Нямаше много клиенти в следобедния час и малцината присъстващи явно разбираха понятието усамотение. Сепаретата от двете ни страни бяха празни и това засилваше абсурдността на сцената на четиримата, притиснати един до друг край маса, предназначена за двама. Ние с Ринк седяхме от едната страна, а Луиз и Харви бяха срещу нас. Притисната в ъгъла до прозореца от внушителното тяло на Харви, тя приличаше на хванат натясно гризач, заплашен от пантера.