Джеф Абот - Адреналин

Пронизваща болка от главата до рамото и гърба ме принуди да отворя очи. Бавно се надигнах и седнах. Всичко ме болеше. По главата и лицето ми беше засъхнала кръв и по устните ми беше полепнала слюнка. Намирах се в малка каменна стая. Нямаше легло, само шкафове. Ризата и якето ми бяха съблечени.

И после видях Луси. Седеше срещу мен.

Примигах.

— Здравей, Сам.

— Подстригала си си косата. — Гласът ми прозвуча дрезгаво, измъчено и унило.

— Трябва да те убия. — Четири дума, които слагаха край на разговора, преди да е започнал.

В далечината се чуваше бръмчене на двигател на камион и тракане от преместване на палети. Долових тези звуци, но не можех да проумея думите, които тя ми беше казала.

— Луси…

— Казах на Едуард, че ще се погрижа за теб, но тази дума има много значения.

— Луси, къде е бебето? — В съзнанието ми се въртяха хиляди въпроси, но този беше най-същественият.

— Сам, ще умреш, ако не ме послушаш.

Погледнах плоския й корем. Черната й блуза беше затъкната в джинсите.

— Къде е синът ни?

— Не се тревожи за него, Сам.

— Той е единствената ми тревога, след като сега разбрах каква си. — Гневът ми отново се надигна.

— Моля те, би ли ме изслушал, маймунке? Опитвам се да те спася.

— Ти? Нямам думи да опиша каква си.

— Предпочиташ да спориш с мен или да живееш?

— Сега знам каква си — повторих.

— По-умна, по-бърза, по-силна и по-богата.

Жената, която обичах. Мислех, че обичам. Лицето и тялото й бяха същите. Познавах ги и ги харесвах. Говореше ми с гласа, с който шепнеше любовни думи в ухото ми, и ме гледаше с интелигентните си очи, които бяха затвърдили решението ми да прекарам живота си с нея, но беше непозната. Изобщо не я бях познавал.

Луси беше абсолютна и непоправима лъжкиня и бе откраднала нещо много повече от три години от живота ми. Главата ми се замая от мащабността на лъжите й. Тя ми беше отнела чувството кой съм и какво знам за света. Бракът ни беше сключен и дори нямах време да тъгувам за него. Всичко това премина през съзнанието ми за секунда — Не толкова мисли, а по-скоро като хлад, който ме обгърна.

— Хайде, умна богаташке. Къде е детето ни?

— Не искаш ли да знаеш защо?

— Не. Ще те попитам и ти ще излъжеш или няма да ми кажеш. Направила си каквото си направила и това е факт. Не го разбирам, но и не е необходимо. Трябва само да попреча на плановете ти.

— Е, това няма да се случи. — Луси ми се усмихна леко, както когато я дразнех и ми отвръщаше със същото.

— Добре. Ще играем по твоя начин. Кажи ми защо. Очевидно много искаш да го направиш. Изглежда, имаш причина да ме държиш жив. Защо? Да ме дразниш ли?

— Не съм безсърдечна, Сам. Уважавам те. Ти готвеше добре и беше добър в леглото. Беше грижлив загрижен приятел и добър съпруг.

— Бях ти добро прикритие. Добра пионка.

— Обзалагам се, че си настоявал пред Фирмата, че съм невинна. Много кавалерско!

— Много наивно!

— Не. Аз умея много добре да заблуждавам хората. — От думите й лъхаше някаква празнота.

Станах, но залитнах. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне.

— Какво става тук, Луси? Какви са тези хора? Какви ги вършиш?

— Приятна загадка. Трябва да разбера какво знаеш и да те застрелям. Но не мога. Не мога да те застрелям хладнокръвно, Сам. Мисля, че…

Пристъпих към нея неуверено, и Луси вдигна пистолета.

— Ако ме нападнеш, няма да бъде хладнокръвно. Тогава ще направя каквото трябва, Сам. Предполагам, че не искаш да умреш.

Спрях.

— Не.

— Радвам се, че не съм сломила волята ти за живот.

Не можех да разгадая чувството, изписано на лицето й. Не беше самодоволство, въпреки думите й, че е по-умна и по-богата. Изглеждаше несигурна, сякаш не беше свикнала да вижда последиците, втренчени в нея.

— Искам да знам къде е синът ни.

— Няма да казваш на полицията и на Фирмата, че съм жива. Няма да споменаваш нищо за мен и след седмица и нещо ще се свържа с теб, и ще ти кажа как да намериш бебето. Може да го вземеш. Само не казвай на никого, че си ме виждал.

— Добре ли е бебето?

— В безопасност е, Сам. — Луси вдигна глава и ме погледна. — Здраво, хубаво момче. Добре сме го направили. — Тя стана и видях, че преглъща. Пистолетът й имаше заглушител. — А сега трябва да тръгвам, затова ето какво ще направим. Ще изляза, а ти ще кротуваш и няма да издаваш звук. С Едуард ще заминем. Полицаите ще дойдат и ще трябва да отговаряш на въпросите им. Не споменавай името ми, защото ще разбера дали си го сторил или не. След това ще ти кажа къде е бебето. Споменеш ли за мен, никога няма да го видиш.