Джеф Абот - Адреналин

Започна да го вдига.

Трябваше ми жив.

— Хвърли оръжието! — Стрелях и куршумът изсвистя покрай главата му. Едуард пусна пистолета. Не видях страх в очите му, а само хладнокръвна пресметливост. — Ритни го насам!

Той се подчини. Беше едър, широкоплещест и мускулест. Изглеждаше по-грамаден, отколкото на видеозаписите.

Настъпих пистолета му.

— Легни на пода! Ръцете на главата!

Ясмина се разрида. Едуард изпълни заповедите ми, като се мръщеше.

— Ясмина, всичко е наред. Баща ти ме изпрати. Ще те измъкна оттук. Ела при мен!

Тя бавно се отдалечи от Едуард, който я приковаваше с поглед. Гледаше само нея, не мен.

— Познавам те — каза той, докато тя бавно пристъпваше към мен.

— И аз те познавам.

— Лондон. — Гласът му беше като змия, пълзяща по камък. Имаше лек британски акцент. Негодникът се усмихна. — Бягаше много бързо. Беше забавно да те гледам. Приличаше на паяк, чиято паяжина гори, и няма къде да отиде.

— Къде е жена ми?

Ясмина беше преполовила разстоянието между нас и бършеше сълзите си.

— Само с това ли съм ценен за теб? Информация?

— Къде е жена ми?

Едуард се засмя.

— Виждам, че за теб си струва да знаеш къде е последното й вечно жилище. Страхуваш ли се да разбереш как е страдала?

Кожата ми настръхна. Не!

— Кажи ми и ще живееш.

— Дори ако съм убил Луси? Пак ли ще живея? — Той се засмя отново. Смехът му не ми хареса. Човек се смее така само когато държи всички козове.

— За американката ли говориш? — Ясмина спря на две крачки от мен. Треперещите й ръце обвиха лактите й. В действителност гласът й беше малко по-висок, отколкото на записа. — Американката с бебето? Луси, да?

Отместих поглед към нея и изкрещях:

— Къде е тя?

— Не знам къде е сега… — Тя, изглежда, се мъчеше да овладее гласа си. — Не знам…

— Искаш да знаеш къде е жена ти? — попита Едуард. — Пусни ни с Ясмина. Това е най-добрата сделка, която ще получиш днес, Сам.

Чух стъпка зад мен, в коридора. Бях пропуснал предишната.

Обърнах се и стрелях.

И електричеството ме удари като парен влак, който се заби в костите ми. Помъчих се да задържа пистолета в ръката си, но шоковете, които преминаваха като мълнии в костите, сухожилията и гръбнака ми, ме накараха да го изпусна. Паднах на колене и се втренчих в черните кожени ботуши пред мен.

Вдигнах глава.

Луси. Държеше електрошоков пистолет. Всеки звук беше оглушителен рев в мозъка ми и всеки образ — кошмар. Опитах се да изтръскам иглите на електрошоковия пистолет от тялото си, но после като на забавен каданс видях, че палецът на Луси помръдна и отново ме порази електричество.

Ботушът й се вдигна и се стовари върху главата ми.

Пред очите ми падна мрак.

14 — 21 април

„Системите се разпадат и се заменят с други. Държавата съществува само защото хората са избрали да вярват в нея и системата и… Следователно заплахата за съвременното общество е престъпността, която няма да завладее цивилизацията с насилие, но ще подрони доверието в нея и оттам — жизнеспособността на системата.“

Пит Танака отвори очи, примига, за да изтръска кръвта, и потрепервайки, си пое дъх. От свистенето на въздуха между зъбите го заболя толкова силно, че той трепна конвулсивно. Нещо тежко лежеше върху него. Пит го отмести. Човек. Един от хората на Едуард, прострелян и в безсъзнание.

Пит стана от бетона и чу изстрели в пивоварната фабрика.

Време беше да изчезне. Работата се беше объркала жестоко. Не му пукаше кой побеждава вътре — гаднярът, който го беше измамил, или хората на Едуард.

Видя ключовете на микробуса във вратата откъм шофьора. Хвърли се в микробуса, включи двигателя и изфуча в нощта. Осъзна, че мечът му го няма, и почувства, че трескав гняв завладява сърцето му. Сам, гадно копеле!

След два километра му хрумна идея. Нуждаеше се от безопасно убежище. Сам работеше за някого. Чудесно. Шефовете на Сам сигурно искаха информация. Можеше да скрият Пит. Време беше да премине на друга страна.

Сам беше получил оръжия и други неща в бар в Брюксел и беше използвал друг бар в Амстердам, за да потвърдят самоличността му. Каза, че познава собственика. „Де Роде Принс“. Баровете сигурно бяха свързани и там Пит можеше да потърси шефовете на Сам и да сключи сделка. Той стисна очи от болка. Езикът му непрекъснато се стрелкаше към мястото, където бяха предните му зъби. Венецът му пулсираше. Пит се отправи към Принсенхрахт. Барът щеше да е затворен, но той щеше да влезе с взлом и да разбере за кого работи Пит Самсън.