Джеф Абот - Адреналин

И в същия миг чух, че вратата на пивоварната се отваря. Микробусът беше между нас и вратата. Ударих с юмрук окървавената уста на Пит, който се свлече на земята.

Вмъкнах се бързо в микробуса и запълзях към задната част. Нещата бяха там, където Пит ги беше захвърлил. Извадих двата пистолета, единият със заглушител, гранатата, пластичния взрив и мобилния телефон.

Чух, че хората тичаха по асфалта. Бяха най-малко двама души. Искаше ми се да са повече.

— Пит? Побързай. Едуард е вбесен. Закъсняваме — извика на холандски мъжки глас.

Те се появиха в полезрението ми на мъждукащата лунна светлина. Единият видя, че Пит лежи по гръб на земята, и се втурна към него. Вторият беше по-умен. Спря, зае отбранителна поза и вдигна пистолета си.

Прострелях първия мъж в коляното през открехнатата врата на микробуса. Чувал съм, че болката е много силна. Заглушителят тихо изсъска. Мъжът падна, като изрева ядосано, и се хвана за крака. Прострелях и втория, който се беше навел над Пит, в двете колена. Той се строполи на асфалта и удари коленете си. Забих юмрук в гърлото му и мъжът се отпусна неподвижно. Ритнах силно другия и той се простря на земята.

Двама бяха вън от играта.

Изскочих от микробуса и хукнах. Странно, но големите врати на товарното отделение бяха затворени. Камионът беше пристигнал и очаквах, че ще ги отворят, за да го посрещнат. Не исках да ме засекат на открито.

Застанах до вратата на пивоварната. Не чух звук, нито гласове, само далечно мърморене.

Рискувах и погледнах. Входът беше слабо осветен от неонови лампи. Бетонен под, тухлени стени, високи, мръсни прозорци. Долових леко ухание на наденички и пица. Открехнах вратата. Видях тухлен коридор със стари кабинети, повечето затворени. Едната врата беше отворена и отвътре проблясваше слаба светлина.

Чух гласове, които разговаряха на холандски.

— Лъжеш — каза груб глас на млад мъж.

— Не можеш да излъжеш компютърна игра — отговори жена.

— Знаеш някакъв номер.

— Да знаеш номер не е измама, сополанко.

Няколко души се засмяха.

Влязох в коридора. Бяха петима — четирима мъже и една жена. Седяха с гръб към мен и държаха контролни управления на видеоигра. На екрана се вихреше виртуална кървава баня. Убиваха нацисти сред развалините на Берлин. Стаята не беше кабинет, а по-скоро голям склад, и видях тежка метална врата.

— Хей, тъпаци. Играта свърши. — Репликата не беше гениална, но не бях в настроение за остроумия.

Всичките се стреснаха и после се вцепениха. Жената, Деми — познах я от къщата, където ме беше завел Пит — беше най-близо до мен и аз я дръпнах до себе си. Тя се скова от ужас. Те пуснаха контролните управления и играчите на екрана веднага бяха разбити от ескадрон есесовци.

Опрях пистолет в главата на Деми.

— Хвърлете оръжията… бавно.

Трима имаха пистолети, затъкнати отзад в панталоните. Видях ги, когато станаха. Двама се подчиниха. Третият, мускулест младеж, извади оръжието си и се поколеба.

— Няма да ти се размине — каза той.

Спомних си името му. Фреди.

— Искаш ли да умреш? Хвърли пистолета.

Фреди не го направи. Трябваше ми пример за назидание и затова прострелях и него в коляното. Смелостта му се изпари. Той изкрещя и падна. И изпусна пистолета си.

— И така — говорех спокойно. — Искам Ясмина Заид и Едуард. Къде са те?

Никой не отговори.

— Ако не знаете, безполезни сте за мен. — Прицелих се в следващия мъж.

— Зад помещението с казаните — дрезгаво прошепна Деми. — Вляво от теб. Там има крило със стари кабинети. Пазят я.

— Колко души?

Тя стисна устни.

— Мислиш, че няма да те застрелям, защото си жена? Колко са?

Разбрах, че не са професионалисти, когато Деми каза: „Петима“, а Фреди задъхано изрече: „Дванайсет и идват още“. Повярвах на Деми. Надявах се, че не излъга.

— Отворете металната врата.

Единият мъж се подчини.

— Не му помагай — извика Фреди. — Недей.

— Искаш ли пак да потанцуваш? — попитах. — Затваряй си устата.

Стаята беше огромна хладилна камера.

— Сложете мобилните си телефони на пода. Изпразнете джобовете си.

Те изпълниха заповедите ми и на пода изтракаха пет мобилни телефона.

Направих им знак с пистолета да влязат вътре, треснах вратата и я заключих. Оставаха петима и не знаех дали сред тях е и Едуард.

Тръгнах по коридора. Първият етаж на пивоварната фабрика беше тъмен. Високо отгоре струеше лъч светлина. Видях тумбестите очертания на шест стари медни казана. Разделяше ги бетонен под. Покрай облицованите с бели плочки стени се виеше метална стълбичка, над която имаше няколко стаи и кабинети.