Джеф Абот - Адреналин

Елиана се приближи до сейф в стената, набра комбинацията, взе пачка банкноти и ми я даде.

Отново се почувствах човек. Не се преструвах, че съм някой друг и не бях с боклуци като Пит. Исках да се насладя на мига. Елиана беше като добра майка за хора, които бягаха и се криеха.

Тя ме погледна така, сякаш мислите бяха изписани на лицето ми.

— Имаме работа. Върви.

Беше права. Забързах надолу по стълбите. Пит беше намерил маса в ъгъла, седеше намръщен и жадно пиеше бирата си.

Настаних се срещу него и плъзнах по масата сто евро. Той примига учудено.

— Кадет ми дължеше пари и ми даде аванс за следващата задача.

— Това не си заслужаваше спирането.

— За мен си струваше, Пит.

Направих знак на сервитьорката. Трябваше да дам на Елиана време да намери микробуса и да скрие нещата, за да не ги види Пит.

От тонколоните се разнесе „Пурпурна мъгла“ на Джими Хендрикс. Музиката не беше силна и придаде необходимата атмосфера на пълния с костюмари бар. Пит се облегна назад, за да се наслади на приятната обстановка в таверна „Шевалие“. Денят беше дълъг и труден. Съзнанието и душата искаха да се отпуснат и да оставят адреналинът да изгори.

Поръчах си специалитета — дебели сандвичи с шунка „Ардени“, но Пит изгълта бирата си на четири големи глътки и поиска кафе, когато сервитьорката ни попита дали желаем по още една бира. Не възразих.

— Пригответе сандвичите и кафето за вкъщи, ако обичате — добави той.

— Не. Ще седя тук и ще вечерям като човек. — Наведох се към него и прошепнах: — Днес ме одраска куршум и загубих кръв, Пит. Скочих върху камион. Искам да се нахраним тук. Няма да се бавим.

Доколко се нуждаеше все още Пит от мен? Видях, че той преценява „за“ или „против“ от гневния му поглед. Можеше да стане, да излезе и да се скараме. Да ме застреля на тъмния паркинг, където бяхме оставили камиона и микробуса. Спирането беше събудило подозренията му.

„Побързай, Елиана!“ — помислих си. Не можех да рискувам да погледна часовника. Пит ме наблюдаваше и в очите му блестеше ужасяваща, неумолима светлина. Отпих от бирата си.

Няколко мъже в костюми, които говореха тихо на немски, минаха покрай нас, за да стигнат до масата си. Пит се намръщи.

— Мразя костюмарите. Те измислят правилата. Смятат, че управляват света, а само издигат стени и после спорят помежду си за какво са тези стени.

— Хората като теб и мен рушат стените. — Не можах да не си спомня първите си месеци в Лондон. С Луси седяхме в бар за вина на Патърностър Скуеър в стария град. Бяхме щастливи, че сме заедно и че вършим добра работа.

Добрата работа беше специалитетът и трагедията на семейството ми. Сега бях убил, за да оцелея, и не се тревожех за това, но не бих искал да опиша тези мигове на баща си или на майка си. Животът ме беше белязал с незаличими петна, прокълнатата кръв, която не се измива от виновните ръце.

— И да ги разрушим, пак ще ги изградят. — Пит млъкна, когато сервитьорката сложи кафетата пред нас. — Ще вземем храната за вкъщи, госпожице.

— Но…

— Не, Сам. — Гласът му беше остър като нож. — Този бар не ми харесва. Не искам да остана нито миг повече, след като си изпия кафето.

Нямаше да спечеля спора и знаех, че колкото по-близо сме до предаването на пратката на Едуард, толкова повече щеше да командва Пит. Такова беше споразумението. Аз бях резервен играч. Хубаво. Нека Пит си мисли, че се страхувам.

— Добре — съгласих се, но не се разбързах.

— Имаш време да изпиеш кафето си. Трябва да се обадя по телефона. Стой тук. — Той стана и излезе.

Обзе ме паника. Ако Пит избягаше, щях да изгубя единствената нишка към Едуард и Ясмина и възможността да науча какво се е случило с Луси. Не го виждах през предния прозорец на таверната.

Инстинктът ми подсказа, че Пит ме зарязва и ме съветва да го последвам.

Сервитьорката остави на масата плика с поръчката ни. Платих и станах.

Излязох от „Шевалие“. Пит стоеше на двайсетина крачки и затваряше мобилния си телефон. Втренчи се в мен.

Вдигнах плика със сандвичите.

— Готов ли си да тръгваме?

— Да. Ела тук, Сам.

Отидох при него и Пит ме бутна в слабо осветения вход на магазин за художнически материали.

— Какво? Ще се връщаш в художествената академия и ти трябват пособия?

— Сложи ръце на вратата.

— Защо? Какво има?

Той ме претърси. Проверяваше дали имам нещо, което не трябва да бъде в мен. Извади пачката евро от джоба ми.

— Престани. Нямам телефон и оръжие. Започваш страхотно партньорството ни, след като ти спасих задника. Дай ми парите.