Джеф Абот - Адреналин

— Ела с мен. — Приближихме се до бара и зачакахме красивото момиче да вземе поръчката ни. Взех две светли бири „Юпитер“ и когато тя ги донесе, платих й и казах: — Искам да говоря с управителя, ако обичаш.

— Тя е заета, господине.

— Мисля, че ще намери време за мен. Мила ме изпраща.

Момичето се скри в задната част на таверната и след няколко минути се появи пълна, намръщена жена на петдесетина години.

— Приятел съм на Роджър Кадет. — Използвах паролата, която Мила ми беше казала в Амстердам.

Жената кимна.

— Всички приятели на Роджър са добре дошли тук.

— Тук ли е Роджър? Искам да говоря насаме с него. Погледът й се плъзна към Пит.

— Ще проверя дали ще може да се срещне с теб. Обърнах се към Пит:

— Ти стой тук и си пий бирата. Връщам се след минута.

— Не. Може да се обадиш на някого и да кажеш къде е товарът. Няма да се разделяме.

Доближих уста до ухото му.

— Това е малко отклонение, спирка по пътя. Имам лична работа с него за сделката с оръжията, но може да използвам помощта ти и ще спечелиш дял. Нали сме партньори.

Той се разкъсваше от колебание. Искаше парите, но се страхуваше да ме остави сам.

— Това не ми харесва, Сам.

— Чуй ме. Рискувах, когато скочих върху камиона. Не те разигравам. Всичко е точно, Пит. Трябва да изкажа уважението си. Разбираш ли? Може да откраднеш товара, докато аз съм тук, но аз ти вярвам, че няма да го направиш. — Ако изпуснех Пит, можеше никога да не се срещна с Едуард, но трябваше да поема този риск. — Ще се върна само след една-две минути.

Управителката мина през тълпата дипломати и слаби, красиви хора и се качихме на горния етаж. Тя се обърна и ме погледна.

— Нов си.

— Да, и съм загазил. Трябва ми оръжие и мобилен телефон.

Жената отключи врата от лявата страна на площадката. Погледнах надолу по стълбите. Нямаше следа от Пит.

Влязох.

— Казвам се Елиана — представи се тя, след като затвори вратата. Трябваше първо да се обадиш.

— Не можах. Нямам Телефон.

Стените на стаичката бяха отрупани с лавици, на някои от които бяха наредени оръжия. В ъгъла имаше спретнато оправено легло. Изпитах желание да се отпусна на него, но вместо това огледах лавиците. Избрах два деветмилиметрови револвера „Глок“, резервни пълнители и заглушители.

— Какво друго ти трябва?

— Ще се бия с много хора, които ще бъдат въоръжени до зъби, а аз ще бъда сам. Трябва да ги убия всичките.

Елиана примига учудено.

— Ще ги убиеш всичките?

Преглътнах.

— Не знам. — По дяволите. Наистина ли щях да ги застрелям всичките? Ако пощадях живота на някои членове на бандата, не можех да оставя холандската полиция да ги разпита и вероятно да събере полезна информация. Тревожеше ме настоятелността на Заид всички да бъдат убити, за да се опази доброто име на Ясмина. Бяха й промили мозъка. Това не беше престъпление. Името й може би нямаше да бъде опетнено.

Елиана се приближи до кашон и го отвори. Кашонът имаше емблема, която познавах. „Милитроникс“, Фирмата на Заид. Продуктите на компанията му щяха да помогнат за спасяването на дъщеря му.

— Имаш ли белезници? — попитах.

— Да, но мислех, че ще ги убиваш, а няма да ги взимаш за заложници.

— Оставям си възможност за избор. Дай ми няколко чифта.

Тя ми показа дебела връзка пластмасови белезници.

— Вземи и това. Светлинна граната. Модифициран полицейски модел. Знаеш ли как се използва? Тук е бутонът за активиране, а това е таймерът.

— Благодаря. Но къде да ги скрия? — Не можех да сляза долу при Пит, зареден с оръжия. — Микробусът ми е паркиран на около километър оттук. Можеш ли да занесеш тези неща там?

— Да. Мъжът с теб е лош.

— Той е хладнокръвен убиец и търговец на бели робини. Трябва да устроя засада на него и няколко други по време на среща с тях.

— Тогава не трябва да допускаме грешка.

Елиана ми хареса. Напоследък ме бяха съдили много хора, от Хауъл до Огъст и Мила, а Елиана, изглежда, искаше само да ми помогне. Идваше ми да я разцелувам.

Дадох й ключовете и описах микробуса.

— Нужен ми е и мобилен телефон с програмиран номер, на който да мога да се свържа с Мила. — Махнах шапката. Елиана хлъцна, като видя засъхналата кръв, и настоя да прегледа раната.

— Повърхностна е, но трябва да се погрижа за нея.

— Няма време. Онзи тип долу ще се усъмни. Колко време ти трябва да отидеш до микробуса, да оставиш нещата и да се върнеш?

— Десетина минути — отговори тя.

— Дай ми и пари. Хиляда евро, ако имаш. Искам да го смая, че съм сключил сделка с господин Кадет.