Джеф Абот - Адреналин

Видях, че камионът се приближава в гъстата сива мъгла.

Прехвърлих крака през перилата на надлеза и чух, че микробусът на Пит потегли, но бях зает да броя.

Камионът трябваше да мине под мен на петнайсет.

Дванайсет, тринайсет, четиринайсет…

Сгреших. Камионът на Лин профуча под мен на четиринайсет и ако се поколебаех, щях да го пропусна, да падна на непрощаващия асфалт и да се претърколя под бързо движещите се коли. Хвърлих се, хванах се за последната една трета от камиона и се опитах да се приземя на ръце и крака и да се претърколя с контролирана грациозност от паркура. Претъркулването щеше да бъде много по-тихо, отколкото да изтрополя с крака по покрива на кабината.

Краката ми обаче се подхлъзнаха и камионът леко кривна. Запълзях по ръба на покрива към страната на пътника. Размахвах крака във въздуха.

Напрегнах мускули, залюлях се силно и си помислих, че ако ме видят в страничното огледало, съм мъртъв. Издърпах се с рязко движение, което имах чувството, че разкъса дланите ми, и се вмъкнах в малката вдлъбнатина на покрива на камиона.

Лежах неподвижно.

Бяха ли ме видели? Предположих, че между кабината и китаеца в товарното отделение има радиовръзка. Може да са съобщили за неочакван звук или пътникът в кабината беше видял краката ми във въздуха, докато се мъчех да се вкопча. Вероятно щяха да спрат на следващата отбивка, да потърсят уединено място и да ме убият.

Не. Видях, че камионът подмина знака за отбивка. От сивото като гранит небе заваля слаб дъжд. Камионът продължи напред.

Запълзях по дължината на камиона — бавно и неотклонно, с наведена глава. Не исках някой шофьор да ме види. Пит отново се беше включил в магистралата и микробусът му ме следваше, но немного отблизо.

Дъждът се усили и металът стана хлъзгав. Трябваше да се хвана здраво за следващата стъпка и природата усложни задачата ми.

Стигнах до предния ръб на камиона. Покривът на кабината беше на шейсетина сантиметра под ръцете ми. Можеше да се изкатеря на покрива, но някой от другите коли можеше да ме види. Всички имаха мобилни телефони. Не исках френската полиция да получи обаждане за човек, който сърфира сред трафика по магистралата.

Другата възможност беше да се вмъкна в тясното пространство между кабината и камиона и аз го сторих — с краката напред и опрял гръб в кабината. Камионът подскочи по неравност по пътя и десният ми крак се плъзна. Гравитацията ме сграбчи и аз се хванах за плетеницата от кабели зад кабината. Кракът ми стъпи върху металния съединител, свързващ кабината. Под мен се виждаше пътят, минаващ между бързо въртящите се колела.

Подготвих се. Сега или никога.

Извадих пистолета на Пит и бавно промъкнах ръка около ъгъла на кабината. Смятах да отворя вратата и да се вмъкна вътре, без пазачът да ме блъсне обратно навън при скорост сто и десет километра в час. Вятърът ме блъскаше силно и дъждът се стичаше в очите ми. Надникнах зад ъгъла и се втренчих в лицето на мъж, който се беше подал от прозореца.

Очите на пътника блеснаха от изумление, като видя, че някой стои зад кабината. Беше четирийсетинагодишен и як.

Времето спря за три секунди и после той внезапно протегна ръка и стреля.

Скрих глава зад кабината. Куршумът запали ярка искра върху метала и рикошира някъде в дъжда.

Камионът рязко свърна, премина в другата лента и после бързо се върна в предишната.

Опитваха се да ме изхвърлят. Вкопчих се в хлъзгавия метал и видях, че микробусът на Пит се приближава към страната на шофьора, разпръсквайки фонтани вода. От камиона се разнесе приглушен изстрел, насочен към Пит.

Шофьорът не можеше да кара и едновременно с това да стреля, затова очевидно пътникът стреляше по Пит. Рискувах и събрах сили. Върнах се до ъгъла на кабината и отново чух изстрел. Дръпнах вратата, но друга ръка се опита да я затвори.

Вкопчих се във вратата и се хвърлих напред. И в следващия миг краката ми се подхлъзнаха върху мокрия метал на стъпалото и увиснах над асфалта.

Изпуснах пистолета, който изтрака на пътя и беше смачкан под колелата.

Прозорецът над главата ми експлодира. Разхвърчаха се парчета, които опариха черепа ми. Пътникът стреляше паникьосано. Извих ръка, преместих тежестта си, подпрях крака на вратата и закрих с ръце главата си — всичко това с едно плавно движение, сякаш скачах по перилата на обществени сгради в Лондон.

Хвърлих се с главата напред през прозореца. Гърбът ми се удари в ръба. Започнах да се гърча, опитвайки да се хвана за нещо, ударих силно с лакът пътника в гърлото и го повалих върху шофьора.