Джеф Абот - Адреналин

Складът беше стар и когато ритнах вратата, старата ключалка се разби. Направих им знак да влязат.

— Моля те, не ни убивай! — с уплашен глас каза пазачът.

— Седнете.

Шофьорът остави на пода мъжа, който дойде в съзнание, и седна.

— Той трябва да си мисли, че двамата сте мъртви. Разбираш ли? Но аз няма да ви нараня.

Те кимнаха, без да откъсват очи от пистолета.

Отстъпих крачка назад.

— Дай ми шапката си — казах на пазача.

Той свали бейзболната шапка от главата си и ми я хвърли. Улових я и покрих с нея окървавената си глава.

— Портфейлите и документите ви.

Те ми ги хвърлиха треперейки и аз ги разгледах.

— А сега станете и се обърнете.

Те го направиха бавно. Ударих ги с ръкохватката на пистолета и те се свлякоха на земята. Удрях ги, докато изгубиха съзнание, а след това изстрелях три куршума в рушащата се стена. Пред лицето ми се разхвърчаха трески и прахоляк. Избърсах кръвта от кокалчетата на пръстите си.

Върнах се при камиона. Пит четеше документите. В товарителницата пишеше, че цигарите са турски и пътуват за Лондон. Разбира се, не беше така. Бяха произведени в Китай, по всяка вероятност във фабрика, полускрита в земята.

— Имаше ли проследяващи чипове?

— Не — отвърна той. — Хубава шапка.

— Тогава да тръгваме.

— Искам да видя китайците. — Той се втренчи изпитателно в мен.

— Ами, отиди. — Трябваше да го застрелям.

Изведнъж на пътя се появи малък син фермерски камион.

Шофьорът, възрастна жена, ни изгледа с любопитство, докато минаваше покрай нас.

Това ядоса Пит.

— Да се махаме оттук. Ще почистим кръвта и ще те превържем в кабината. Аз ще карам камиона, а ти — микробуса.

Потеглихме.

Погледнах малкия склад в огледалото за обратно виждане. Никой не излезе оттам.

Пристигнахме в Белгия и минахме покрай пустеещите сгради на стария граничен пункт. Лампите по пътя, които се активират в облачни дни, в Белгия светеха в жълто, а във Франция — в бяло.

Нямах мобилен телефон. Пит все още беше нервен и мислеше, че може да го измамя. Нямаше начин да се свържа с Мила. В микробуса нямаше вграден телефон, но имаше джипиес. Нямах оръжия и не можех да заложа капан. Главата ми се замая от загубата на кръв от раната в скалпа.

Реших да не действам слепешката.

Време беше да разбера дали Мила ми е казала истината.

Потърсих името Роджър Кадет на монитора на джипиеса в микробуса. Беше ми казала, че името ще ми покаже къде са баровете на работодателите й, които мога да използвам като тайни квартири.

Получих резултат — таверната „Шевалие“ встрани от авеню „Лойд Джордж“ в дипломатическия квартал. Влязохме в Брюксел и аз присветнах с фаровете. Пит спря и аз се приближих до кабината на камиона.

— Искам да пийна нещо и да се нахраня и трябва да се обадя по телефона.

— На кого ще се обаждаш? Няма да спираме. Продължаваме.

— Това не е единствената сделка, с която се занимавам в момента. Или ще спрем, или ще решиш да ми се довериш с мобилен телефон.

— Никакви обаждания.

— Трябва да работя по следващата сделка, при това веднага.

В очите му блесна алчност.

— Каква е сделката?

— Военни стоки. Голяма печалба. — Вече мислех за телефонния разговор, който трябваше да проведа.

— Къде искаш да спрем?

— Знам едно място.

Таверната „Шевалие“ беше едно от онези заведения, които изглеждат скромни, но са ревностно пазени от контетата като частно, непретенциозно откритие. На бара от тъмен махагон бяха наредени белгийски и холандски бири. Някои се сервираха в старомодни керамични халби. Чух, че клиентите говорят на различни езици. Имаше хипита със задължителните очила с черни рамки и мъже и жени с внимателните усмивки на бюрократи. Брюксел е град на дипломати и търговци и си помислих, че ако Мила и загадъчните й шефове имат малко мозък в главите си, са поставили подслушвателни устройства на всяка маса и записват разговорите.

— Моментът не е подходящ да пием и ако искаш да се нахраним, може да си вземем сандвичи — недоволно измърмори Пит. Бяхме паркирали камиона на няколко пресечки оттам и той беше нервен, че е оставил стоката.

— Познавам собственика тук — излъгах.

— Не можеш да правиш бизнес в бара. Има твърде много хора.

— Довери ми се.

Пит се засмя:

— Харесва ми, когато се шегуваш.

Приковах го с поглед.

— Какво ще пиеш?

— Мисля да се върна в камиона. Ще бъдем в Амстердам след няколко часа.