Джеф Абот - Адреналин

А когато не поднасях напитки, мислех за Луси и Вързопчето.

Един ден в края на март пристигнах с леко нараняване. Блъсна ме куриер на велосипед, докато пресичах улицата. Паднах и охлузих ръката си. Съгледвачите не направиха нищо, за да ми помогнат. Навих ръкава си, за да не изцапам ризата си, и отидох в бара. Беше рано следобед в събота и до тезгяха седеше само един клиент.

Жената беше няколко години по-голяма от мен, може би на трийсет, и хубава, но с очи като от твърд кварц и тънки устни. Скулите й биха накарали някой фотограф да се замисли върху следващия си шедьовър. Беше с черни панталони и тъмен пуловер. Косата й беше русолява, с цвета на прясна слама, и дълга до раменете. Пиеше чисто уиски. Внимателно. Движенията й бяха отмерени. Не ме погледна, но очевидно съзнаваше присъствието ми. Първата ми мисъл беше, че тя означава огромни неприятности.

— Имаш ли аптечка? — обърнах се към Оли.

— Да, в кабинета — раздразнено отговори той. Бях прекъснал разговора му с жената. Той заби палец в мен. — Ето този например. Тича като луд и прескача стълби. Ще падне, ще си счупи врата и после ще се лиша от един горе-долу свестен барман. — Оли почувства, че оценката му е пресилена.

Клиентката ме огледа.

— L’arte de displacement? — Гласът й беше тих и хладен като летен ветрец и имаше странен акцент, който не можах да определя. Беше красива, въпреки че нямах очи за друга освен за Луси, но не ми хареса.

Тя обаче употреби оригиналното френско название на паркура и аз кимнах.

— Трасьор ли сте? — попитах. Това беше термин за практикуващите паркур, който произлизаше от френската дума за трасиращ куршум.

— О, не. Живеех в Париж и гледах как децата се опитват да тренират паркур, като тичат по ръбовете на сгради и скачат от покрив на покрив. Изумявах се как не си чупят краката. — Жената се усмихна, без да показва зъбите си. — Иска ми се да имам тяхната смелост и пъргавина.

— Според мен, ако искаш да прескачаш препятствия, отиди на пистата. — Оли наля още уиски в чашата на клиентката, въпреки че тя не го беше поискала.

— Животът е бягане с препятствия. Бегачите тичат в реалния свят, а не в изкуствен. — Тя се обърна към мен. — Винаги са ми приличали на животни.

Повдигнах вежда.

— С грациозните си движения. Вълци на улицата. Ловци. Бегачите ми приличат на глутница, която обгражда плячката. — Тя отпи малка глътка уиски. — Обичам вълците.

Това беше типична странна забележка, каквато можеш да чуеш в бар и която не би имала смисъл на друго място, но изглежда смислена на слабо осветление и след употреба на алкохол. Оли се втренчи в жената, разтегли устни в плаха усмивка и реши да сложи край на разговора за вълците, като ни запознае:

— Хей, Сам, това е Мила.

Тя ми подаде ръка. Стиснах я.

— Редовен клиент ли си, Мила? Все още се уча кой кой в царството на Оли.

— Тя е странстващ редовен клиент. Идва, когато е в града, тоест само три пъти в годината. И тогава не мога да се отърва от нея цяла седмица — ухили се Оли. — Непрекъснато ме врънка да купи бара от мен, но никога няма да го продам.

— Мога да работя за теб — казах й аз с учтива барманска усмивка. — Убеден съм, че Оли иска да отиде във Флорида.

— О, Господи, не! — възкликна той. — Ню Йорк до края на живота ми.

— Не иска да го продаде, но изслушва предложенията ми, защото ми продава цяла бутилка „Гленфидич“ през тази седмица. — Ръцете на Мила бяха кръстосани на тезгяха пред нея.

— Хубаво е да пътуваш — отбелязах аз.

— Напоследък светът стана малък. Много по-малък. — Тя повдигна рамене — изящен, елегантен жест. — Внимавай на паркура, Сам. Оли няма да пожали камшика, ако дойдеш на патерици.

— Сам не се нуждае от камшик, но другите, Мила. Боже, няма да повярваш! Толкова ли е трудно да пълниш чашите бързо и точно и без да разливаш? Гравитацията върши цялата работа. Това не е хирургия. Момчето от дневната смяна разлива печалбата ми на пода и аз бърша…

Вдигнах ръка.

— Отивам да се превържа.

Намерих аптечката в тесния кабинет на Оли. В стаичката имаше бюро с разпилени книжа, стар, стържещ компютър, с който Оли така и не се беше научил да работи (помагах му да търси по интернет и да възстановява изгубени таблици), и сейф. Нямаше да бъде трудно да го отворя, защото имаше електронно табло, и като знаех, че Оли мрази технологиите, подозирах, че паролата му лесно може да се разгадае.

Превързах ръката си, преоблякох се за работа и се върнах в бара. Мила си беше тръгнала. Под чашата й бяха пъхнати банкноти. Беше оставила щедър бакшиш.