Джеф Абот - Адреналин

— Защото бременните жени са известни с това, че искат да се изложат на риск от арест и затвор?

Огъст завъртя чашата в ръцете си.

— Само предполагам.

— Тогава защо ще ме спасява? — Не можех да се откажа от спора.

— Не бъди кретен, Сам. Ти си жив, единственият оцелял, и затова Фирмата се съсредоточава върху теб, а не върху нея. Държа те в хватката си и това й е дало възможност да избяга.

— Не мога да си го помисля.

— Защото си добър съпруг?

Втренчих се във воднистосините му очи.

— Луси живя с мен три години и знае, че ако ми измени и убие приятелите ни, а аз оживея, ще я погна и ще я накажа. Ако беше предателка, тя щеше да ме иска мъртъв — говорех уверено и спокойно.

— Изпълнен си с енергия, а още си в Бруклин?

— Ако избягам, ще ме хванат и ще ме върнат в затворническата килия.

— Освен ако не организираш умно бягството си.

— Огъст, наскоро излязох от затвор на Фирмата. Не искам да рискувам да ме върнат там. И не сме провеждали този разговор.

Той остави пари на бара.

— Не ми връщай ресто.

— Добре — отвърнах.

Огъст излезе. Неловко е да дадеш бакшиш на приятел и аз не го исках, но въпреки това пуснах парите в буркана за бакшиши. Залових се за работа, направих каничка кафе без кофеин за Оли и обслужих група кандидат-художници, които влязоха пет минути по-късно да пият бира.

Повечето посетители в „При Оли“ пият бира или вино, но поне шест пъти на ден приготвям водка с мартини, пет пъти дневно наливам уиски и от време на време правя коктейли „Маргарита“ с лед. Няма автомат за студена „Маргарита“. Барът не е толкова луксозен. Обикновено двама-трима ранни клиенти искат „Блъди Мери“ на обяд. Приготвям го с допълнителни подправки и получавам по-големи бакшиши.

Наливам питиета и си трая. Възвърнах килограмите си и спя много. Огъст идва и пийва по нещо по време на вечерните ми смени. Разпитах колегите бармани, които ми казаха, че той не идва през почивните ми дни. Чувствах, че заяквам, но упражнявах само основните неща от паркура, прескоци на перила и ниски зидове, защото не бях тренирал отдавна и не исках да рискувам и да се нараня. Преструвах се, че не забелязвам хората, които Хауъл беше изпратил да ме наблюдават. Тримата новобранци, двама навън и един в микробус, бяха постоянно там, когато излизах от бара или апартамента си. Подлагаха ме на проверка. Гледаха какво ще направя и дали ще изпълнявам заповедите им.

Или чакаха някой да ме убие.

Обичам баровете. Не пия много, но атмосферата в хубавите барове ми харесва — нецензурните мъдрости на оживения разговор, парливия мирис на качествен алкохол, смеха между приятели. „При Оли“ беше приятен, семпъл бар. В повечето вечери беше тихо. Плотът беше дъбов и широк, високите столчета бяха тапицирани с кожа, на която личаха отпечатъците на лоялните и редовни клиенти, и по стените нямаше кич, а само огледала от фирмите, производители на бира, и снимки в рамки на бащата на Оли, първият собственик, с много от дългогодишните му клиенти. Редовните посетители бяха възрастни хора, които живееха в квартала отдавна, и по-млади, с бохемска жилка, които вероятно взимаха назаем пари от родителите си, за Да се занимават с изкуство или да стажуват някъде. От време на време идваха професионалисти от Манхатън. Те Даваха големи бакшиши и пиеха вносна бира и коктейли.

Повечето хора бяха приятни. Никой не ми задаваше въпроси. Сервирах им питиетата, разменяхме по няколко думи и никой не знаеше какъв ад преживявам.

Фирмата ми даде апартамент на три преки от „При Оли“, в края на „Уилямсбърг“, в Бруклин. Не беше евтин, но аз не плащах наема, и няколко жилища в сградата се ремонтираха, затова нямах много съседи. Хауъл несъмнено харесваше изолацията ми. Предполагах, че „При Оли“ и апартаментът ми се подслушват и вероятно вътре са скрити камери, сигурно монтирани от Огъст. Намерих четири „бръмбара“ и тръгнах право към микробуса. Докато съгледвачите ме зяпаха изненадано, аз наредих подслушвателните устройства върху покрива на буса и после си тръгнах. На другия ден ме следеше друга кола и не открих нови „бръмбари“. Разбира се, това не означаваше, че не са там.

Все едно живеех в клетка, но все пак не беше каменната затворническа килия. Питах се колко дни ще ме наблюдават хората на Хауъл и дали ако не привлека похитителите на Луси, отново ще ме пъхнат зад решетките.

Мислех как да избягам. Не исках да бързам. Все още бях в клетка, но клетка, в която можех да се движа. Нямах желание да се връщам в полския затвор.