Джеф Абот - Адреналин

Сдържах гнева си, защото си казах, че ако удуша Хауъл, ще ме върнат в килията. Бавно станах от леглото. Хауъл ми помогна. Чувствах се замаян от лекарствата и бездействието.

— Не мога да се изразя по-ясно. Ще намеря жена си и детето си.

— Ще изпълняваш заповедите ми или ще съжаляваш, Капра.

— Не можеш да ме накараш…

— Ако нарушиш условното си освобождаване, ще се върнеш в затвора и ще ти бъдат отправени обвинения в пране на пари и държавна измяна. Всички доказателства за невинността ти ще бъдат елиминирани и ще бъдеш съден.

Неприятна уговорка. В гласа му се прокрадна гняв и аз млъкнах, за да чуя каква е сделката.

Остатъкът от живота ми се крепеше на онова, което той предложи:

— Ще кротуваш, няма да скучаеш, няма да се обръщаш към медиите и няма да ходиш при приятелите си във Фирмата. Не че са ти останали приятели. Не всички знаят, че името ти е изчистено. Ще ни оставиш да търсим Луси и няма да ни пречиш.

— Какъв съм сега? Безполезен?

За пръв път от няколко месеца съзрях в очите му онова ужасяващо потрепване, което изразяваше съжаление.

— Как да си ни полезен, Сам? Или си знаел, че Луси е предателка и не си сторил нищо, което те прави злодей в очите на Фирмата, или не си знаел, че тя е изменничка. А това те прави глупак.

Погледнах го и после вперих очи в безупречно чистите плочки на пода. Бяхме се върнали на първоначалния въпрос. След всичките ми страдания.

— Ще възстановиш здравето си тук и ще възвърнеш силите си, преди да те изпратим навън. Много си отслабнал. Да видим дали дрехите, които сме ти донесли, ти стават. След това ще те заведа долу. — Хауъл стана, отвори бирата и ми подаде леденостудената бутилка. — Донесли сме всичките ти любими неща. Царевична супа с подправки, салата със синьо сирене, ростбиф с хрян, картофено пюре, аспержи, лимонов пай, кафе. Превъзходен обяд, нали?

За мой срам устата ми се напълни със слюнка. Надявах се, че храната няма да има вкус на пепел.

— По-скоро звучи като последна вечеря.

Той отново си позволи да се усмихне.

— Само прави каквото ти кажем.

— И да ви простя за месеците, през които ме накарахте Да страдам?

— Да се преструваме, че това не се е случило.

— Не се е случило? Господи!

Те искаха да бъда на свобода. Защо?

— В гардероба има дрехи за теб. Ще помоля сестрата да махне системите, ако искаш, и ще ти помогна да се облечеш.

Понечих да издърпам медицинския сензор, залепен за гърдите ми.

— Искам да те питам нещо, Сам.

Зарязах сензора.

— Какво?

— „Новем солес“. — Той произнесе двете думи толкова тихо, че не бях сигурен дали съм ги чул добре.

— Какво?

— Чувал ли си този термин?

— „Новем солес“? Звучи на латински. „Новем“ е девет. Какво е солес?

— Слънца. Девет слънца. Луси споменавала ли е тези думи?

Въпросът не беше случаен. Замислих се. Хауъл ме наблюдаваше.

— Не. Какво означават? — Струваха ми се глупави, но Фирмата назоваваше с избрани от компютър кодове всяка мисия, операция и проект и „Новем солес“ приличаше на кодово име. Девет слънца? Не ми говореше нищо.

Хауъл продължи да ме гледа изпитателно и аз се запитах дали сензорите на гърдите ми не са свързани с детектор на лъжата. Той се усмихна.

— Означават да отидем да изядем вкусния обяд.

Той се приближи до вратата и медицинската сестра влезе. Махна катетъра и сензорите и сложи системата за интравенозна терапия на количка. Помогна ми да облека халат. Бях немощен и гладен и потреперих при мисълта, че приемам снизходителните жестове на онези копелета. Храна на поднос. Свястна, не помията, която ми даваха по-рано. Щях да я изям. Нуждаех се от сили.

Станах от леглото. Хауъл ми подаде ръка, но аз я отблъснах. Добре, ще приема храната, дрехите и престорената им загриженост и отново щях да стъпя на краката си. Но нямах илюзии и не се заблуждавах. Не бях приятел на Хауъл, нито някой, на когото той иска да помогне и който може да възвърне работата и живота си. В главата ми отекваха думите му: „Това не се е случило.“

Не бяха открили Луси през онези дълги месеци, нито мъжа с белега с формата на въпросителен знак. Затова все още се нуждаеха от мен. Хауъл и шефовете му бяха попаднали на нещо, наречено „Новем солес“, каквото и да беше, и смятаха, че връщането ми в реалния свят може да ги доведе до него.

Разбрах истината — бях стръв. Примамка за онзи, който ме беше набедил, и за Луси.

Огъст Холдуайн допи уискито си, остави чашата върху салфетката на дъбовия бар и се втренчи в мен.