Джеф Абот - Адреналин

Огъст седеше на стъпалата пред сградата с апартамента ми, когато се прибрах вкъщи.

— Загазих. А ти? — Думите ми прозвучаха като на петокласник, хванат да бяга от час.

Той огледа улицата, сякаш се беше върнал в родината си и наблюдаваше брулените от вятъра равнини.

— Доколкото чух, това не се е случило.

— Ако не друго, то Хауъл поне е последователен.

— Извадил си късмет, че не си мъртъв. Длъжник си на Хауъл.

— Никога няма да му бъда длъжник.

— Не знаех какво си намислил. — Огъст повдигна рамене. — Ще почерпиш ли една бира?

— Можеше да пиеш бира в бара.

— Писна ми да слушам мнението на Оли.

— Добре.

Качихме се в апартамента ми, който беше обзаведен само с мебелите втора употреба, които Фирмата беше купила, преди да се нанеса. Отворих хладилника и дадох на Огъст студена бира.

— Не можеш да избягаш, Сам — рече той и я отвори.

— Трябваше да ми го кажеш сутринта.

Номерът ти разпали горски пожар. Някои хора искаха да те върнат в затвора, а други го приеха като ясен знак, че си предател. Хауъл се бори за теб. Реших, че трябва да знаеш. Имаш още един приятел освен мен и това е Хауъл.

— Какво е „Новем солес“? Хауъл ме попита. Това свързва по някакъв начин Луси с взрива в Лондон.

— Не съм го чувал. И не трябва да ми задаваш въпроси. Не и днес, когато ти провървя да отървеш кожата.

— Може би това е групировката, която държи Луси. Искам да провериш какво можеш да откриеш за нея. Моля те.

— Знаеш, че не мога да споделям класифицирана информация с теб.

— Тогава защо си дошъл, Огъст? За безплатна бира?

Лицето му поруменя.

— Дошъл съм да те предупредя. Ти си трън в очите им, Сам Чудеха се какво да измислят, за да не разберат медиите, че в Лондон е взривен офис на ЦРУ. Загинаха двайсет души. Можеше да е и по-лошо. Британците са бесни и ще те убият веднага щом стъпиш на тяхна територия. А от малцината, които мислят, че казваш истината, никой няма да поеме куршума заради теб. Пази се. Шефовете, които обикновено получават каквото искат, настояваха да те ликвидират. Някоя нетърпелива душа ще се възползва от настроенията и ще реши, че може да я повишат, ако ти удобно изчезнеш или умреш, и защитата на Хауъл, и това, че те използва като стръв, ще отидат по дяволите.

— Издадена ли е заповед?

— Няма да има заповед. Нищо писмено. Само изказано и изпълнено желание. Все едно крал Хенри говори за Томас Бекет. „Няма ли кой да ме отърве от онзи размирен свещеник?“ — Огъст допи бирата си. — Пази се, размирнико.

— Всичко ще бъде наред.

Той извади два телефона от джоба си и ми даде единия.

— Вземи. Само ти имаш този номер. Ако някой те подгони, обади ми се. Ще ти помогна.

Единственият ми приятел. Не исках да види как преглъщам.

— Благодаря, Огъст.

Той си тръгна, а аз си легнах. Най-добре разсъждавам в леглото. Проясних съзнанието си, като прелистих дебелата барманска книга, която ми беше дал Оли. Всеки успех в живота беше като коктейл — внимателно смесване на елементи в точни пропорции, направено в правилна последователност.

Оставих книгата и вперих поглед в тавана. В главата ми се зараждаше план.

Събуди ме едва доловим шум. Не помръднах. Беше стъпка и после тихо изщракване от затваряне на врата.

Бях стръв и някой се беше хванал.

Можех да лежа неподвижно. Можех да стана и да видя кой е. Можех да изчакам някой от новобранците на Хауъл да разбие вратата и да ми спаси задника. Но на него не му трябвах жив, след като стръвта беше захапана, въпреки топлите му думи към мен. Ако беше човек на мъжа с белега, натрапникът щеше да ме убие и съгледвачите щяха да го хванат едва по-късно. Не бях сигурен дори дали ме подслушват, откакто бях изхвърлил „бръмбарите“ им.

Или може би беше някой, който искаше да отърве Фирмата от най-бодливия трън в очите им, както беше казал Огъст.

Заслушах се за следваща стъпка, но не я чух. Предпазливо станах от леглото, сложих възглавницата там, където трябваше да съм аз, и пристъпих на пръсти към вратата.

Не чух нищо друго. Може би бях сънувал. Стоях в тъмнината и в съзнанието ми се промъкна безумна мисъл — Луси най-после е избягала и ме е намерила. Беше налудничаво да си го помисля, но го направих.

Климатикът се включи. Тихото, приспивно бръмчене заглушаваше стъпките на неканения гост. Нямах оръжие. Нищо. Зачаках.

Предполагах, че натрапникът ще отвори с ритник вратата и ще изстреля няколко куршума в леглото, но това не се случи.