Джеф Абот - Адреналин

Билетът беше отпреди три дни. Нападателят беше пристигнал в Амстердам от Париж и после бе дошъл в Ню Йорк.

Човек, изпратен от Европа, да ме убие.

Имах проблем. Някой се беше хванал на въдицата. Хауъл щеше да иска да знае. Но като имах предвид предупреждението на Огъст, може би убиецът не беше изпратен от мъжа с белега. Може би беше от Фирмата на работа в Европа и изпратен от някой от тези, които ме мислеха за предател.

Отворих телефона му. Имаше съобщение, изпратено преди шест часа. Текстът гласеше: „Пристигнах на летище „Кенеди.“ Разпознах кода на Холандия. Натиснах номера, за да изпратя друго съобщение. Какво пък, по дяволите, да играем.

Песента на Капра е изпята — написах, — но възникна проблем. Проследиха ме съгледвачите. Измъкнах се, но може да са видели лицето ми.

След минута телефонът започна да вибрира в ръката ми.

Не се връщай сега — пишеше в съобщението. — Покрий се. Унищожи телефона. И аз ще унищожа моя. Обади се на резервния номер след три дни. Успех.

Това не ми помагаше. Съобщение на английски, изпратено до телефон с холандски номер, означаваше малко. Почти всички в Холандия говореха английски, включително агентите на Фирмата там, които ме смятаха за предател, заслужаващ да бъде убит. И ако човекът от другата страна решеше да се обади на този номер и видеше, че телефонът все още получава обаждания или съобщения, той щеше да осъзнае, че приятелят му не се е подчинил на заповедите и вероятно е мъртъв.

Разбрано — отговорих, очаквайки нещо повече.

Надявам се, че е страдал — беше отговорът.

Брей.

Да, страда — отвърнах. Знаех, че поемам огромен риск и може да предизвикам подозрения, че не съм изпълнил заповедите.

Обаждането не се осъществи. Другият беше счупил или разглобил телефона си.

Запалих всички лампи в апартамента. Намерих куршума, забит в библиотеката. Беше в романа „Големите надежди“. Пуснах куршума в джоба си и хвърлих разкъсаната книга в контейнера за отпадъци под умивалника в кухнята.

Отидох в банята и се загледах в трупа. Как щях да го изнеса оттам? Не ставаше въпрос само за съседите, но и съгледвачите на Хауъл можеше да проверят апартамента по всяко време, докато съм на работа, а не исках да се обаждам на Хауъл и да му казвам, че някой се е хванал на въдицата, докато не разбера кой е.

Връзката ми с „Новем солес“, каквото и да беше това, беше, че някой в Амстердам ме иска мъртъв и мислеше, че желанието му се е сбъднало.

Можех да се обадя на Огъст. Но какво щеше да стори той?

През следващия час аз извадих куршума от дюшека, оправих леглото и подредих апартамента, а после седях, крачих напред-назад и мислих какво да направя с трупа.

В четири сутринта на вратата тихо се почука. Взех пистолета на нападателя и се приближих до стената встрани от вратата.

През дървото се чу мекият глас на Хауъл:

— Сам?

— Да. — Не бях сигурен дали искам да отворя.

— Добре ли си? Докладваха ми, че лампите ти светят от известно време.

— Не мога да заспя.

— Отвори вратата.

Пъхнах пистолета със заглушител отзад в панталоните на пижамата си, спуснах отгоре тениската си и отворих. Хауъл стоеше на прага по джинси и черно горнище на анцуг.

— Всичко наред ли е?

Оставих го да влезе и затворих вратата. Надявах се, че няма да му се наложи да използва банята.

— Обаждат ти се, когато не угася лампите си?

— Да. Особено в ден като този, когато се опита да избягаш.

— Не можех да заспя.

— Не обмисляш нов план за бягство, нали?

— Не. Обичайното безсъние, което е проклятието на обвинените в предателство. Надявам се да получа приспивателни следващата седмица — спокойно отговорих аз.

— Напрегнат си.

— Появата ти посред нощ ми напомни, че все още съм твой пленник. Напрежението е страничен ефект. — Поклатих глава. — Честна дума, не мога да повярвам, че си станал от леглото по това време, за да дойдеш да видиш как съм.

— Ти си важен за мен, Сам. Мислиш, че целият свят е срещу теб, но аз не съм ти враг.

Исках да му вярвам. Можех да му дам телефона на убиеца и да гласувам доверие на Хауъл. Да му покажа татуировката на „Новем солес“ и да му кажа: „Нали ме пита дали съм чувал за това? Е, сега вече чух.“ Да го направя щастлив. Но Хауъл и колегите му бяха готови да повярват най-лошото за мен толкова отдавна, че нямах основание да му се доверя. А и онзи, който искаше да ме убие, ме мислеше за мъртъв. Трябваше да се възползвам от тази временна илюзия.