Джеф Абот - 9-те слънца

— Ник се блазнеше от успеха. Искаше да се изкачи по стълбата — повдигна рамене Наблюдателя. — Явно не е съзнавал, че при нас успехът предшества издигането.

— Днешните хлапета са мързеливи — констатира Генерала.

— Всички останали, въвлечени в амстердамската операция, са мъртви — или убити от Сам Капра, или от един наш човек, Едуард, който се постара да намали риска, елиминирайки хората, способни да го идентифицират. Едуард е мъртъв.

Смъртта на наемниците не предизвикваше излишна сантименталност.

— Едва сега разбрах, че този млад мъж, Мин, е жив. ЦРУ го заловило в интернет кафене, където вероятно им е дал ротердамския адрес. Взели го със себе си, когато нахлули в цеха и Мин бил прострелян. Очевидно и нашите хора, и ЦРУ са го сметнали за мъртъв. Намира се в амстердамска болница под полицейска охрана.

— Този Джън Мин сигурно знае нещо — обади се Генерала.

— Тогава го убийте — махна небрежно с ръка Банкера. — Уверявам ви, че ако в света има някакви излишества, това са китайските студенти.

— Непременно. Но ви казвам всичко това, защото е част от по-голямата картина. Ние формирахме Сам Капра години наред, сякаш е къс глина. И не възнамерявам да позволя на това колело да спре да се върти, след като е моделирано точно както ни е угодно. Моментът настъпи. Открих начин как Сам Капра да ни свърши безценна работа.

— Защото държиш детето му — вметна Банкера. — Просто си се сдобил с нова пионка върху шахматната си дъска, драги — възнагради го тя с непресторена усмивка.

Не му хареса, че променя метафората му.

— Трябва да използваме всичките си предимства — каза Наблюдателя.

Усети как напрежението в гърдите му започва да отслабва. Във всеки момент всеки от деветимата би могъл да поиска да гласуват дали да живее или да умре. Не го направиха.

— ЦРУ няма да му се довери, докато детето му е при нас. За нищо на света — каза Генерала.

— О, знам. Смятам да се възползвам в пълна степен от това. Съвършено шлифованите агенти на ЦРУ не се намират лесно на пазара. И повечето няма да се съгласят да работят за нас.

— Но той ще приеме — констатира Банкера. Наблюдателя кимна.

— Да. Ще приеме.

Реши, че ще доживее до утре.

Амстердам, Холандия

Жената, която носеше бяла престилка, но не беше медицинска сестра, влезе в болницата малко след единайсет вечерта амстердамско време, докато „Новем солес“ разговаряха на Бахамите, а Сам Капра попадна на най-добрата следа, която да го отведе до сина му. Тя се беше постарала да подготви грижливо документите си. По-рано през деня беше откраднала униформа на медицинска сестра от пералнята, после купи обувки, които изглеждаха сравнително подходящи. Истинският трик бе да се сдобие с пропуск за охранявания етаж, където спеше мишената й. Това й отне време — да пробие защитения сървър на болницата, да отпечата карта с необходимия код, да проникне в системата за гласова поща на полицейския участък и накрая да открие съобщението, което да й разкрие в коя стая лежи Джън Мин. Но се справи.

Зърнеше ли го, щеше да го убие.

Джак Мин играеше на мълчанка. Целта беше да не проговаряш възможно най-дълго. Играта продължаваше вече три седмици, три седмици на толкова предпазлива принудителна тишина, че се чудеше дали още има глас. Лежеше в болничното легло, придърпал плътно завивките като пробит пашкул. Върху гърлото му личеше пресен белег там, където куршумът беше пронизал кожата и плътта; върху слепоочието му синееше огромно петно — беше паднал върху някаква машинария. Раните го бяха държали в кома близо две седмици. Лекарите, сестрите и полицейските следователи го наричаха Джън Мин, което не беше истинското му име, и той не поправяше грешката им.

Да мълчи се превърна в упражнение — като да напише програма с възможно най-малко кодове или да проникне в база с данни с най-малко и най-елегантни стъпки. Колко дълго е възможно да играеш на мълчанка? Баща му и майка му го караха да я играе, когато беше малък и вдигаше шумотевица или задаваше някой от безкрайните си въпроси — защо небето е синьо например или защо се карат толкова често, или защо не може да си купи еди-коя си играчка. Те го поглеждаха ядосано, баща му вдигаше очи от книгите, които вечно четеше, а майка му — от бюрото, където сякаш живееше. „Млъкни, Джак. Пречиш ми. Хайде да поиграем. Да видим колко ще издържиш да мълчиш“. Играта обаче не струваше. Те никога не млъкваха. Истинската мълчанка изисква всички да спазват правилата. Неговите родители просто я използваха да го усмирят.