Джеф Абот - 9-те слънца

Не се разхождам из Сидни с пистолет, но още нося сгъваемата палка в джоба на сакото си.

— Бъркаш ме с някого.

— Не, Мила — усмихва се той. Не подигравателно. Приятелски.

Един милион за главата ми. Казвам:

— Значи не съм успяла да му открадна всички пари.

Младият мъж прочиства гърло.

— Цвиман не търгува само с женска плът, скъпа. Той беше, тоест той е един от най-големите контрабандисти в Средиземноморието. Оръжия, дрога, продоволствия. Дори цветя и риба. Ти му разкървави носа и разбира се, интимните части, браво, но той продължава да провежда операции. Движи се с опасна компания. Ти обаче го пречупи с кражбата. За да поддържаш контрабандните маршрути трябват пари. Казват, че сега се е покрил. Чух, че се опитва да се включи в нова схема за изнудване. Използва компютрите да събира неприятни тайни за хората. Шантажът се крепи върху информацията, а ние живеем в ерата на информацията, нали?

— Той ли те изпрати?

Щом са ме открили тук, значи ще ме намерят навсякъде.

— О, не. Ако Негово Грознопенисие ме беше изпратил, щеше да си мъртва преди дни и да се носиш из пристанището, скъпа.

— Не съм ти „скъпа“.

— Не, но момчетата не спират да мечтаят.

Той ми се усмихва чаровно.

— Какво искаш?

— Искам теб. Искам да направиш нещо конструктивно от скръбта и гнева.

— Провалих се. Сестра ми…

— Мила.

— Провалих се.

— Мила. Ти си учителка от градче по средата на нищото, но успя да унищожиш голяма трафикантска организация. Изби ги и открадна голяма част от парите им. Знаеш ли колко рядко се среща откритата дързост в нашия свръхпредпазлив свят? Искам да поднеса диаманти пред нозете ти, драга. Ти си невероятна.

Поглеждам го, сякаш ми се иска да го зашлевя.

— Сестра ми е мъртва. Похвалите ти не значат нищо за мен.

Отклонявам очи към студената стомана на пристанището.

— Стореното от теб…

— Неуспехът ми… — наблюдавам го. — Взех само пари. Затова ли си тук? Искаш пари, за да мълчиш?

— Не. Не всички биха изпратили на списание „Ролинг Стоун“ списък с отвлечени момичета, с имената на купувачите им и с банковата сметка, където са незаконните пари на Цвиман. Ти изгради истински храм от сенките, скъпа. Изисквайки парите да отидат при жените, които открият. Много щедро. Но не е необходимо да купуваш мълчанието ми, Мила. Не искам да ти причиня нищо лошо. Искам само да ти купя най-хубавия обяд в Сидни.

— И питие — добавям.

Няма да ми дойде зле.

— Да, скъпа, какво ти се пие?

— Нямам предпочитания.

— Приличаш ми на момиче „Гленфидих“.

— Какво е това?

— Уиски.

Скръствам ръце.

— Не съм опитвала.

— И след като те запозная с обаянието на хубавото уиски, искам да ти предложа работа.

— Живея в Австралия с фалшива самоличност, нямам разрешително за работа, любезни господине. Съжалявам.

— Не ти трябва разрешително. Щом аз мога да те намеря, значи и Цвиман ще успее. И с милион долара за палавата ти главица е само въпрос на време.

Той се привежда напред.

— Можем да скрием леля ти и чичо ти по-добре. Можем да скрием теб. Но мисля, че ще полудееш, ако бездействаш и размишляваш върху случилото се с Нели. Ти спаси много жени, Мила. Стори добро. Можеш да продължиш да правиш добро. Или да седиш с леля си и чичо си и да гледаш сапунени опери, да ги учиш на английски и да помниш, че мъжът, който унищожи сестра ти, все още е някъде там и те търси.

Той рискува да се усмихне.

— Ако се движиш, ще те намери по-трудно.

— Това, което направих, беше лудост.

— Безспорно.

— Полудявам само когато помагам на сестра си.

— Забеляза ли татуировката на Цвиман? Слънце в деветка?

Затварям очи. Спомням си, че я видях върху ръката му.

— Да. Беше грозна.

— Не знаеш колко е грозна… Мисля, че тази татуировка е знак, че принадлежи на нещо по-могъщо от собствения му престъпен кръг. Нещо по-мащабно, по-лошо от него.

— Това не е мой проблем.

— Не, твоят проблем е, че с един милион долара възнаграждение за главата ти всички наемни убийци ще тръгнат да те търсят. Десетки, Мила. Аз мога да ти помогна. Да скрия семейството ти на сигурно място. Но няма да заживееш нормално, докато Цвиман и шефовете му се разхождат свободно. Няма да ти позволят да живееш нормално.

— За кого работиш ти?

— Ние сме обратното на господин Цвиман и приятелите му.

— Кои сте? Полицията?

Той се усмихва.

— ЦРУ?

Той се усмихва отново и поклаща глава.

— МИ6?

— О, Мила, те са толкова назадничави.

Той се засмива и аз решавам, че харесвам усмивката му.