Джак Кърли - Един от 100

Хайръм се намръщи:

— За какво говорите, детектив Райдър? Обяснете, ако обичате.

Изправих се и смъкнах панталона си.

Този път Хари изстена, все едно го сви стомахът.

Господин Кътър седеше в автомобила си, паркиран пред моргата, и чакаше жената. След като се представи на Дюшам под това име, реши да го използва и в бъдеще — шегата си я биваше. На Дюшам определено му хареса, непрекъснато повтаряше: „Господин Кътър това, господин Кътър онова“ — явно се мъчеше да угоди на потенциалния клиент. Накрая дори падна по гръб и спести на „клиента“ необходимостта да го преобръща, та кръвта да не се стече на неподходящи места.

Господин Кътър се изкиска, като си спомни колко лесно беше преметнал наивника по телефона:

— Господин Дюшам, казвам се Алек Кътър, искам да ви възложа създаването на емблема на моята новоучредена компания, както и различни рекламни материали. Надявам се да ми предложите типографски решения и графични изображения.

Преди да позвъни на дизайнера, в обществената библиотека беше прегледал наръчник за начинаещи в областта на рекламата, за да не събуди подозрения.

— Не се безпокойте, имам богат опит в тази област. Като се видим, ще ви покажа някои образци. Уговорихме се за осем часа, нали? С нетърпение очаквам посещението ви — заяви Дюшам.

Господин Кътър знаеше, че художникът ще бъде сам вкъщи. След като преди няколко месеца го включи в списъка на Съвършените, посвети над сто часа на изучаване на навиците му. Приятелката на Дюшам неизменно напускаше къщата в понеделник и се връщаше в четвъртък. Господин Кътър ходеше на работа, но можеше да излиза, когато си пожелае, което му позволи да отдели необходимите часове за проучване на жертвата.

Нищо на този свят не беше по-важно.

Отиде в дома на жертвата десет минути по-рано от уговореното, художникът предложи да поговорят в ателието. Поведе „клиента“ по коридора, мускулите му се очертаваха под ризата с къс ръкав. Беше съвършен. И неопетнен, както господин Кътър вече знаеше. Дюшам не беше от хората, които в името на модата ще си направят татуировки или пиърсинг — тялото му беше съвършено от шията надолу.

Дори като доказателство беше изпратил снимка.

Господин Кътър свърши съществената си работа, после старателно почисти ателието. Премахването на веществените доказателства беше фасулска работа, стига човек да знае какво прави и предварително да си е съставил план. Нямаше защо да бърза — приятелката на Дюшам никога не се появяваше по-рано от десет часа. Не му се искаше тя да се забави, но предвид професията й закъсненията бяха неизбежни. Ето защо превключи климатичната инсталация на най-ниската степен.

С Нелсън му беше още по-лесно отколкото с художника. Още докато разговаряха по телефона, разбра, че си има работа с човек, обсебен от алчност. С удоволствие си спомни разговора.

— Не ме познавате, господин Нелсън, но с вас имаме общ приятел.

— Тони? Ранс? Боби?

— Вижте какво, известно ми е, че не всички ваши познати желаят да бъдат… как да се изразя… приятели през деня. Искат да останат безименни нощни приятели. И то много щедри.

Нелсън се засмя. Явно обичаше игричките.

— Много искам да се запознаем, господин Нелсън, но на по-уединено място… аз съм човек с простички предпочитания и дебел портфейл… недалеч от жилището ми има малък парк…

Всичко беше минало като по ноти. Нелсън също беше съвършен от шията надолу, както се виждаше и на снимките, които беше изпратил.

Някакъв пикап влезе в паркинга. Господин Кътър се наведе и се престори, че рови в жабката. Щом видя в страничното огледалце, че колата отмина, отново се облегна назад и се върна към размишленията си.

Два пъти бе осъществил плановете си като по ноти, но при първия опит претърпя пълен провал.

Преживяването беше ужасно. Оказа се, че е бил измамен от един юноша, който заслужаваше да му направи лицето на каша още в мрака на нивата, където гърмеше оглушителна музика… След като зърна отвратителния надпис на корема на малкия боклук, той смаза главата му с голям камък и преспокойно си тръгна, без да бъде забелязан от друсаните глупци, които се натискаха в мрака.

Трийсет и седем часа, посветени на проучване и планиране отидоха на вятъра. За щастие само след седмица Нелсън изпрати снимките си. Нещата с него се уредиха толкова лесно, че почти компенсираха времето, изгубено заради… как се казваше малкият лайнар? Фериър?

Господин Кътър погледна часовника си. Наближаваше дванайсет, време бе тя да излезе на обяд. Правеше го всеки ден в един и същи час, никога не се отклоняваше от „разписанието“ си. Той спусна сенника и се облегна назад. Само като си помисли за нея, сърцето му затуптя по-бързо и заизпомва във всяка клетка на тялото му възбуждаща смес от страх и радост. Изпитваше необходимост да я види как излиза под неумолимата светлина на слънцето; лицето й се изкривява от гняв заради горещината, целият свят й е крив, отвратителното й настроение е като вълна от стъкло, която я залива, остри счупени парченца се забиват навсякъде.