Джак Кърли - Един от 100

Отне му повече от минута да изрече кратката фраза. Роден беше във ферма в дълбоката провинция, където хората говореха със скоростта, с която растяха дините в градините им; понякога си казвах, че ако приказва още по-бавно, ще говори отзад напред.

Хари кимна:

— Как да не си го спомням? Не стига, че беше пробито, ами и помпата не работеше.

Том качи крак на стола, подпря се на коляното си:

— Ще ти разкажа една история, Карсън. През деветдесет и девета полицията получи като дарение чисто нова лодка с мотор от сто и петдесет коня. Стабилна като кадилак от гранит. Имаше даже спасителни жилетки.

Стиснах зъби и търпеливо зачаках да премине към същността. Както вече споменах, необходими са му около пет минути да ти каже „Наздраве“, като кихнеш.

— Ето че дойде денят да се кръсти онази ми ти моторница. Устроиха голямо джамборе. Поканени бяха разни там политици и новинари от вестниците. Забравили бяха да повикат само свещеника. Оркестърът свиреше, важните персони се деряха на подиума. Обаче кръщавката не се състоя…

Хари забеляза, че започвам да се разсейвам, смушка ме и посочи Том, все едно казваше: „Слушай внимателно!“

— На другата нощ някакви наркопласьори претърпяха корабокрушение на север от пристанището; паднала беше гъста мъгла, валеше като из ведро, а вълните бяха колкото къщи, обаче трябваше да извадим от водата балите със „стоката“, преди приливът да ги отнесе навътре в океана. Знаеш ли с коя лодка отидоха момчетата?

Хари отново ме смушка и каза:

— Взеха старото разсъхнато корито, Карсън, защото новата моторница не беше осветена. Не им се щеше да си рискуват задниците без благословията на Оня, дето е на небето. Същата работа е и със СОППЛ — има го, но е съвършено нов. Никой няма да му се довери, докато не е бил осветен.

— Кога ще разберем, че сме получили благословия свише? — озъбих се.

— Май ще да е много скоро. — Том чукна с пръст кварцовия си часовник. — Шефът свиква оперативка след двайсет минути.

Помислех ли за началника на полицията Хайръм, на ум ми идваха две думи — служебна йерархия. Ако се задавех от дъвката си, а той стоеше до мен, щеше да отиде в кабинета си и да се обади на заместника си. Въпросният заместник щеше да уведоми майора, оглавяващ отдел „Криминални деяния“, който пък щеше да се свърже с капитана, ръководещ разследването. Капитанът щеше да позвъни на лейтенанта, който бе шеф на „Престъпления срещу личността“, а той щеше да изпрати сержант да приложи метода на Хаймлик на вече изстиналия ми труп.

Бюрокрацията беше неговият щит срещу действителността. Или поне срещу необходимостта да взима решения. Принуден бе да заеме високия пост преди три години, когато предшественикът му получи лек инфаркт и се пенсионира. Той се опита да направи известни промени в структурата на полицейските служби и макар усилията му да бяха добронамерени, завършиха с провал, който му навлече куп неприятности, а общественото мнение побърза да го заклейми като неудачник. Поговорката „Парен каша духа“ с пълна сила важеше за началника Хайръм — след злополучния опит за реформи той фанатично се придържаше към правилника и утъпканите пътища. Подхождаше към всяко нововъведение като например СОППЛ с предпазливостта на слепец, който се приближава към непознат механизъм, издаващ странни звуци.

С Хари отидохме малко по-рано в залата за съвещания. Налях си от термоканата чаша кафе, напълних още една, седнах и загледах как помещението постепенно се изпълва. Беше невероятно сборище на полицейски служители с всякакви чинове. На върха, разбира се, беше началник Хайръм. На по-долното стъпало от служебната йерархия бяха Белвидере и Плакет. Тъй като Белвидере присъстваше, Плакет също бе сметнал за необходимо да почете съвещанието. На следващото стъпало бяха Бласингейм от Трето управление, Кантуел от Второ и Том Мейсън. Следваха детективите от полицейските участъци на районите, в които бяха извършени престъпленията — Роуз Бланкъншип и Сами Уолтърс.

Началникът и капитан Скуил се появиха заедно — разговаряха оживено и кимаха, накрая капитанът го потупа по рамото. Хайръм беше петдесет и три годишен, висок около метър и осемдесет и макар да имаше шкембенце, изглеждаше в доста добра форма. Разговорите стихнаха, когато той седна и един след друг заоглежда подчинените си. Погледът му спря върху мен:

— Научих, че снощи сте проявили неподчинение, детектив Райдър. Ще бъдете ли така добър да ни разкажете какво се случи? Сега е моментът да представите събитията от ваша гледна точка.