Джеймс Туайнинг - Черното слънце

Това обаче не правеше нещата по-малко ужасни. Кой можеше да каже, че утре или вдругиден няма да приберат него? И че някой от пазачите, които го бяха придружили до складовете, няма да каже нещо на някого? И че Виктор няма да го предаде, след като получи картината, за да не му плати? И че следващия път, когато на вратата му се почука, няма да са те?

Спомни си как вкараха в затвора за три години един негов съученик за кражба на кола. Влезе млад, а излезе сломен. Блясъкът в очите му беше помръкнал. В тях гореше единствено едва потискана закана. Другите затворници бяха видели меките му бели ръце и го бяха изнасилили групово още първата нощ. Студът, надзирателите и недохранването бяха изсмукали и последните остатъци от човечност в него. Беше останала само съсухрена смачкана фасада.

Но имаше ли избор? Да върне картината в хранилищата с ограничен достъп? Да не изплати дълга и на Виктор и да й позволи да отиде при майка му? Стисна очи.

Телефонът иззвъня. Кристенко протегна ръка към слушалката и краката на стола изтракаха на пода.

— Ало.

— Вътре сме.

— Къде?

— В отдела за реставрация.

— Как…

— Няма значение. Ела тук.

Той бавно стана.

— Идвам.

Главно ателие, Отдел за реставрация, Ермитажът

10-и януари — 22:53

На загадъчната лунна светлина, проникваща през оберлихта, предпазните бели покривки, метнати върху статуите и скулптурите, подложени на реставрация, сякаш се рееха като призраци над пода. Работните маси бяха отрупани с тенекиени кутии, буркани, шишета и четки. Всичко беше покрито с фин слой прах. Въздухът беше парлив от тежката миризма на почистващи препарати и боя. Вратата на трезора се чернееше на отсрещната стена.

— Ще можеш ли да я отвориш? — попита Търнбул.

— Ако се наложи. Трябва да е поне на шестдесет години. Не е точно последната дума на техниката.

Търнбул рязко се обърна към входа.

— Някой идва. Бързо.

Не искаха да рискуват, така че побягнаха към другата страна на стаята и се скриха под една от работните маси. След няколко секунди се чу дрънкане на ключове и някой отвори. Том надникна и каза облекчено:

— Кристенко е.

Двамата се изправиха и руснакът подскочи.

— Някой друг ли очакваше? — попита Търнбул.

— Не. Просто се стреснах.

— Добре — каза Кърк. — Да приключваме.

— Парите ми?

— Ето ги. — Том нетърпеливо му подхвърли чантата. — Отвори сейфа.

— Аз ще пазя отвън — предложи Търнбул. — Ще се правя, че чистя. Ако чуя, че някой идва, ще подсвирна.

— Добре — рече Том.

Търнбул взе парцал и кофа и излезе.

Кристенко се приближи до сейфа и като криеше шайбата от Кърк с тялото си, започна да набира комбинацията. Вратата се отвори със силно тракане. Зад нея имаше квадратна стаичка със стоманени стени, два на два метра. На стената вляво бяха наредени дървени лавици с подбрани картини и други ценни предмети.

Кристенко влезе вътре и след секунда излезе с картината.

— Ето я. Въпреки че един Господ знае за какво ви е.

Преди Том да отговори, от коридора се чу тихо подсвиркване. Очите му се стрелнаха към вратата. Тя се отвори и Търнбул прекрачи през прага.

— Какво има? — разтревожено прошепна Кърк.

Търнбул не отговори. Очите му се вторачиха умолително в Том. Той протегна ръце към него… и после се строполи по очи на пода. От тила му стърчеше дръжка на нож.

Кристенко изстена ужасено.

Кърк стисна устни. Знаеше кой ще прекрачи прага.

— Добър вечер, Томас — каза Ренуик благо и се вмъкна в стаята. Зад него застанаха Хехт и други двама мъже.

— Ренуик — изръмжа Кърк.

— Благодаря ти за усилията да откриеш изчезналата картина на Белак. — Ренуик щракна с пръсти на Кристенко и той смутено и почти виновно погледна Том, отиде при Ренуик и му даде картината. Ренуик присви очи, докато я разглеждаше, после вдигна глава и се усмихна.

— Браво. Вече имаш, каквото искаше — ледено каза Кърк.

— Не съвсем. Но скоро всичко все пак ще свърши.

— Какво имаш предвид?

— Историите като нашата нямат щастлив край. — Ренуик въздъхна. — Просто естеството на нещата е такова.

Хехт пристъпи напред. Държеше пистолет. Насочи го към главата на Том. Кърк стисна челюсти и се подготви. Съзнанието му беше празно. Страхуваше се, но беше и примирен. Хехт помръдна дулото и стреля. Куршумът улучи Кристенко. Той залитна назад и се хвана за гърлото. Между пръстите му рукна кръв. В стаята отекна задавена кашлица. Вторият куршум се заби в гърдите му и руснакът въздъхна задавено и падна на пода.