Джеймс Туайнинг - Черното слънце

— С тези. — Конрад извади униформи като неговата и на другите двама мъже, хвърли ги на пода и направи знак на Ренуик да облече едната. — Schnell. 8

Ренуик взе униформата и я огледа недоверчиво. Беше ушита от дебел син плат и имаше сребърни копчета и червен ширит на яката.

— Какви са тези униформи?

— На пожарникари — отвърна Хехт, грабна едната и я облече.

— И къде е пожарът? — попита Ренуик, докато закопчаваше куртката и нахлузваше панталоните.

— Точно там, където стоиш. Карл, Флориан — действайте.

Двамата влязоха в спалнята и след секунда донесоха две големи туби и почнаха да изливат бензин по килима, канапето и завесите. От сладникавата миризма с привкус на метал на Ренуик му се пригади.

Хехт и Конрад избърсаха дръжките на вратите, масата, бутилката уиски и всичко останало, което може би бяха докоснали или използвали, дори строшиха чашата на Ренуик в стената. Действаха сръчно и професионално и за тридесет секунди бяха готови.

— Вземи. — Конрад му подаде бледожълта каска, очукана и покрита със сажди, за да изглежда така, сякаш собственикът й е ветеран с дългогодишен опит в овладяването на огнени стихии. Ренуик си я сложи на главата. Вграденият противогаз и предпазните очила скриха лицето му почти напълно.

— Готови ли сте? — попита Хехт.

Всички кимнаха, сложиха си каските и излязоха в коридора. Хехт се приближи до пожарната аларма между двата асансьора и счупи стъклото с лакът.

В коридора се разнесе пронизителен вой. След секунди вратите започнаха да се отварят и от стаите занадничаха хора. Видяха Ренуик и другите, облечени в пожарникарски униформи, и всички се втурнаха към аварийните стълби и надолу към партера.

— Алармата автоматично затваря асансьорите, така че нашите приятели не могат да се качат с тях…

— А тълпата на аварийните стълби ще ги забави, ако се опитат да минат оттам — довърши Ренуик, възхитен от елементарната тактика. — Но как ще се измъкнем ние?

— В задната част на сградата има авариен асансьор, който работи, стига да имаш ключ. — Хехт му показа малък ключ. — Истинските пожарникари ще дойдат след три минути. Веднага щом пристигнат, ние ще слезем в мазето и ще минем през подземния гараж. В суматохата никой няма да обърне внимание на петима души с пожарникарски униформи.

Хехт извади кибрит, разклати го, после се обърна към отворената врата на хотелския апартамент.

— Може ли? — попита Ренуик.

— Разбира се. — Хехт му даде кибрита и дори леко се поклони и се усмихна весело. — Като гледам, ще ти достави удоволствие.

Ренуик хвърли последен презрителен поглед на отвратителните мебели, бежовия килим, златистите възглавници и кафявите завеси, после драсна клечка и я вдигна пред себе си.

— Повече, отколкото мислиш.

Кицбюел, Австрия

7-и януари — 15:32

Арчи осъзна какво вижда едва след няколко секунди… и в следващия миг изпита желание да прегърне Мария Ламерс.

Тя му показваше витраж с цветни стъкла, вграден в долната част на централния прозорец. Отличаваше се не с грозотията си, а защото бе идентично копие на картината на замъка на снимката, която бяха взели от тайната стаичка на Вайсман.

— Откога е тук?

— Подарък е от чичо ми. В памет на съпругата му. Тя е починала, преди да се родя. Мисля, че през четиридесет и пета година. От рак. Той идваше тук да се моли за нея.

Настъпи кратко мълчание.

— Може ли да го снимам?

Мария Ламерс нервно погледна през рамо, видя, че в църквата няма никого, и кимна.

— Ja, добре. Няма проблем.

Арчи извади от джоба си дигиталния фотоапарат, който му беше дал Том, и направи няколко снимки на прозорчето и паметната плочка под него. Светкавиците прорязваха сумрака в църквата с бяла светлина.

Прозорецът несъмнено беше относително нов. Стъклото беше гладко, оловните части бяха без гънки и релефни геометрични фигури, характерни за по-ранните модели. Въпреки това обаче беше направен в класически стил и изобразяваше замък на хълм и няколко кръжащи птици отгоре. На заден план имаше дървета, скупчени около бълбукащ поток.

Арчи, доволен, че е направил достатъчно снимки, се обърна към Мария.

— С какво се занимаваше чичо ви?

— Беше професор във Виенския университет — гордо каза тя. — Най-старият университет в немскоезичния свят.

— Какво преподаваше?

— Физика.

— А преди това? През войната?

Мария изпъшка отчаяно.

— Вие, англичаните, все говорите за войната. Вманиачени сте на тази тема, ja?