Джеймс Туайнинг - Черното слънце

— Като това ли? — попита Кърк, даде му фуражката от манекена в дома на Вайсман и посочи кокардата.

Лаше я взе с треперещи пръсти и изражението му показа, че е виждал такова нещо.

— Да, точно каквото мислех. — Той развълнувано погледна Том, мъчеше се да произнася думите отчетливо, макар едва да си поемаше въздух. — Това е символът на Ордена, изопачен алемански слънчев диск от трети век. В древността с него са отмервали времето, а по-късно есесовското слънце е осветило света, за да провъзгласи расовото им превъзходство.

Настъпи мълчание. Кърк осмисляше новата информация.

— Какво се е случило с Ордена все пак?

Лаше сви рамене.

— Това е въпрос за шест милиона долара, както казват в телевизионните състезания. Отговорът е лесен. Никой не знае.

— Никой?

Лаше се усмихна. Имаше повече коронки, отколкото зъби.

— Макар че не е сигурно…

— Продължете, моля.

— Да речем, че имам собствена хипотеза по въпроса. Въпреки недостатъците си Химлер имал по-ясна представа от Хитлер накъде върви войната. Дори се опитал да договори сключване на мир със Съюзниците в последните дни на войната. Тъй като над Германия бил надвиснал призракът на поражението, Химлер не можел да се примири с мисълта, че враговете може да заловят или убият безценните му рицари.

— И какво е направил според вас?

Лаше млъкна, сякаш за да събере сили, после изхриптя:

— Знаете ли какво се е случило с крал Артур, докато лежал на смъртно легло?

— Крал Артур помолил един от рицарите си да хвърли Екскалибур в езерото.

— Да. Сър Бедивер, който отказал три пъти, както Петър се отрекъл три пъти от Иисус. И после, когато най-после се съгласил, се появил кораб с черни платна и откарал Артур в Авалон, където според преданието един ден той ще възкръсне и ще спаси народа си, когато отново го застраши смъртна опасност.

Том се намръщи.

— Не следвам мисълта ви.

— Много култури имат подобна легенда. В Дания вярват, че Холгер Датчанина спи под замъка Кронборг, откъдето ще излезе, ако отечеството му се нуждае от него. В Германия митът разказва, че император Фридрих II Барбароса спи под планината Кифхаузер, откъдето ще се завърне преди свършека на света. Аз съм на мнение, че Химлер е искал подходящ легендарен и епичен край за рицарите си. Ето защо през декември 1944 година той събрал Ордена за последен път. Нямам представа какви инструкции им е дал, но скоро след това те изчезнали и повече никой не ги видял.

— Мислите, че са избягали?

Лаше сви рамене.

— Вероятно. Може би са били убити от напредващата съветска армия. А може и да изживяват дните си в някоя бананова плантация някъде в Парагвай. Или докато ние с вас разговаряме, чакат под някоя планина или замък деня, в който ще бъдат призовани да възстановят величието на Третия райх.

Хотел „Четири сезона Кемпински“, Мюнхен, Германия

7-и януари — 15:32

— Най-после стигнахме до влака — облекчено въздъхна Хехт.

— Искам да знам какво е имало във влака! — разнесе се все по-оживеният глас от телефона.

— Имаш право — каза Ренуик, — защото оттам историята наистина става интересна. И така.

Но преди да успее да продължи, вратата се отвори и в стаята нахлуха трима униформени мъже с бръснати глави. На гърдите им бяха преметнати автомати. Ренуик стрелна с поглед Хехт, който обаче не помръдна. Очевидно ги познаваше.

— Какво има, Конрад? — обърна се Хехт към първия мъж, плещест блондин с безизразно глупаво лице.

— Funf Manner — задъхано отвърна Конрад. — Mehr draussen. Stellen unten fragen. 6

— Какво е станало? — попита Ренуик. Едва сдържаше раздразнението си, че Хехт не е спазил обещанието си да дойде сам. От напрегнатостта в гласа на Конрад, ако това беше истинското му име, личеше, че моментът не е подходящ да повдига този въпрос.

— Имаме компания.

— Полицията?

Хехт погледна въпросително Конрад, който сви рамене.

— Ja. Ut Bundesnachrichtendienst.

— Тайните служби? — обади се Дмитрий. — Как са стигнали до нас толкова бързо, по дяволите?

— Портиерът — бавно каза Ренуик, като си припомни притесненото му държане и нервното барабанене с пръсти по бюрото. — Мислех, че е уморен, но той знаеше нещо. Очакваше ме.

— После ще се оправим с него — изръмжа Дмитрий. — Имаш ли таен изход, полковник?

— Разбира се.

— Gut. 7Използвай го. Друг път ще продължим разговора. — Той затвори и линията шумно забръмча. Хехт се наведе и натисна бутона да я изключи.

— Как ще се измъкнем? — с привидно безразличие попита Ренуик, мъчеше се да прикрие нарастващото си безпокойство. Обикновено не би се тревожил. Беше изпадал и в по-неприятни положения и се бе измъквал незабелязано. Разликата беше, че в онези случаи беше действал сам, можеше сам да взима решения, да реагира, както намери за добре. Този път — за пръв път, откакто се помнеше — разчиташе на други хора, на които нямаше доверие и които не познаваше добре. Това не му харесваше изобщо.